Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Дондон вдигна изпълнен с копнеж поглед към луната и предпазливо попипа брадичката си. Все още гладка, тя вече бе започнала да изтръпва. Полуръстът пое голяма глътка въздух, после още една и успя да потисне животинския порив, който се надигаше в гърдите му. Откакто се присъедини към редиците на Раситър (преди повече от една година), се бе научил да се справя с тези демонични копнежи, ала въпреки това се надяваше, че ще успее да си свърши работата достатъчно бързо. Тази нощ луната бе особено ярка.
Хората, които минаваха покрай него, все жители на Калимпорт, му смигваха съучастнически, когато го видеха, досещайки се, че Дондон, всепризнатият майстор на измамите, отново бе излязъл на лов. Обитателите на калимпортските улици познаваха полуръста прекалено добре, за да попаднат в клопките му, ала освен това бяха и достатъчно благоразумни, за да не разтръбяват на всеки непознат, когото срещнеха кой и какъв точно бе Дондон. Полуръстът винаги успяваше да се заобиколи с най-безмилостните главорези на Калимпорт, а да издадеш прикритието му, точно когато измамникът се кани да хлопне капана около нищо неподозиращата жертва, си бе наистина тежко престъпление.
Дондон се дръпна назад, когато малко по-късно четиримата приятели излязоха от странноприемницата.
За Дризт и останалите Калимпорт през нощта бе също толкова необичаен, колкото и през деня. За разлика от градовете на Севера, където нощният живот обикновено бе съсредоточен в многобройните пивници, тук улиците като че ли ставаха още по-оживени, след като слънцето се скриеше зад хоризонта. Дори обикновените бедняци се променяха и ставаха по-зловещи и загадъчни.
Едно място обаче, си оставаше все така безлюдно, независимо дали бе ден или нощ — никой не смееше да припари до невзрачната дървена постройка в края на улицата. Къщата, в която се помещаваше гилдията на Пук паша. Двамата стражи, предрешени като обикновени скитници, все още се облягаха от двете страни на вратата, ала освен тях, сега край сградата имаше още двама пазачи.
— Ако Риджис е затворен там — обади се Кати-Бри — трябва да намерим начин да влезем вътре.
— Няма съмнение, че Риджис е там — отвърна Дризт.
— Ала ловът ни трябва да започне с Ентрери.
— Тук сме, за да открием Риджис — напомни Кати-Бри и му хвърли разочарован поглед.
Дризт побърза да поясни:
— Пътят до Риджис минава през убиеца. Можеш да бъдеш сигурна, че той се е погрижил за това. Нали чу думите му при Клисурата на Гарумн. Ентрери няма да ни позволи да открием Риджис преди да сме се срещнали с него.
Кати-Бри не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Когато отвлече Риджис от Митрал Хол, Ентрери бе положил големи усилия да примами Дризт да се впусне в това преследване, сякаш залавянето на полуръста бе просто част от някаква сложна игра, в която участваха само той и елфът.
— Откъде да започнем? — недоволно изръмжа Бруенор.
Беше очаквал, че улицата ще е по-спокойна и ще им даде по-добра възможност да съставят плановете си. Всъщност, той тайно се надяваше, че биха могли да свършат работата си още тази нощ. За негово учудване, Дризт отговори:
— Точно оттук.
И като видя недоумението, изписано върху лицето на Бруенор, поясни:
— Вдъхнете миризмата на улицата. Наблюдавайте тълпите и се вслушайте в звуците й. Подгответе се за онова, което ни предстои.
— Нямаме време, елфе! — изръмжа Бруенор. — Сърцето ми нашепва, че докато ние стоим на таз’ смрадлива улица, Къркорещият корем сигурно се гърчи от болка под камшика на своите мъчители!
— Няма да ни се наложи да търсим Ентрери — обади се Уолфгар, следвайки мисълта на Дризт. — Той сам ще ни открие.
Почти като по команда, сякаш забележката на Уолфгар им бе припомнила къде се намират и какви опасности ги дебнат тук, четиримата приятели започнаха да се оглеждат на всички страни. Отвсякъде им хвърляха мрачни погледи, всеки, който минеше покрай тях, се обръщаше, за да ги огледа по-добре. Чужденците не бяха нещо необичайно тук (в крайна сметка, Калимпорт беше пристанище, и то голямо), но чужденци като тях четиримата щяха да изпъкват, където и да отидеха. Осъзнавайки неизгодното положение, в което се намираха, Дризт разбра, че ще трябва да се махнат оттам и тръгна надолу по Улицата на разбойниците.
Преди Уолфгар, който вървеше последен, да успее да направи и крачка, откъм сенките около „Плюещата камила“ долетя детски глас: