Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Дризт обаче не заспа. Облегнат на вратата на стаята, той стоеше нащрек, готов да скочи при първия подозрителен звук. Ритмичното дишане на приятелите му го успокояваше и той потъна в собствените си мисли. Магическата маска висеше на врата му и той за кой ли път се изненада на простотата на измамата, която му даваше възможност да отиде където си поиска, без да бъде хулен и гонен заради цвета на кожата си.
Ала нямаше ли след време самият той да стане жертва на тази измама? Каква щеше да бъде тази свобода, след като цената за нея бе собствената му същност?
Дризт погледна към Кати-Бри, свита на кълбо върху единственото легло в стаята, и се усмихна. В невинността наистина се криеше мъдрост; в идеализма на чистия поглед към света неизменно се съдържаше зрънце истина.
Не биваше да я разочарова.
Най-сетне Дризт усети как мракът навън се сгъстява. Луната бе залязла. Той отиде до прозореца и надникна през него. По улицата все още имаше хора, ала те вече бяха много по-малко. Нощта наистина наближаваше своя край и той събуди останалите — не можеха да си позволят да се бавят повече. Отърсвайки се от прегръдката на съня, приятелите за последен път провериха вещите си и излязоха навън.
На Улицата на разбойниците имаше няколко отводнителни шахти, чиито здрави решетки изглеждаха така, сякаш бяха построени, за да държат скверните обитатели на клоаката там долу, а не за да може водата да се оттича в тях, когато над града се извиеше някоя от лютите бури, които го връхлитаха от време на време. Приятелите избраха шахтата край една малка уличка, недалеч от странноприемницата, която хем оставаше скрита от погледите на минувачите, хем бе достатъчно близо до къщата на Пук, за да успеят да намерят пътя без особени затруднения.
— Момчето може да я махне — рече Бруенор, когато видя металната решетка, покриваща шахтата.
Без да чака да го подканят повече, Уолфгар се наведе над нея и здраво стисна железните пръчки.
— Почакай малко — спря го Дризт и се огледа наоколо, за да види дали някой не ги наблюдава.
После даде знак на Кати-Бри да се върне в началото на уличката, докато самият той тръгна към другия й край, който тънеше в непрогледен мрак. Когато се увери, че там всичко е наред, Дризт махна на Бруенор. От своята позиция, Кати-Бри кимна в знак, че и при нея всичко е спокойно.
— Махни я, момче — прошепна Бруенор. — И гледай да не вдигаш шум.
Уолфгар отново сграбчи решетката и си пое дълбоко дъх. Мускулите му се наляха с кръв, от гърдите му се откъсна стон, ала решетката остана на мястото си.
Уолфгар вдигна невярващ поглед към Бруенор и удвои усилията си. Лицето му поаленя от притока на кръв, решетката застена жално, ала почти не помръдна.
— Нещо я държи отдолу — досети се Бруенор и се приведе над нея, за да я разгледа по-добре.
Лекото издрънчаване на освободена верига бе единственото предупреждение за джуджето преди решетката най-сетне да поддаде и да запрати Уолфгар на земята. Желязото изскочи от мястото си и удари Бруенор по челото, събаряйки шлема от главата му, а него самия поваляйки по гръб. Без да изпуска решетката, Уолфгар шумно се блъсна в стената на странноприемницата.
— Ах, ти, безмозъчен глупако… — разфуча се Бруенор, ала Дризт и Кати-Бри, които се втурнаха да му помогнат, му напомниха, че трябва да пази тишина.
— Защо им е да заковават отводнителната шахта? — недоумяващо попита Кати-Бри.
Уолфгар се отърси от мръсотията и добави:
— И то отвътре. Май нещо там долу иска да държи града далеч от себе си.
— Много скоро ще разберем — рече Дризт и като приклекна до зейналата дупка, спусна краката си вътре. — Пригответе факла. Ще ви извикам, когато се убедя, че е чисто.
Нетърпеливият пламък, заиграл в очите му, не убягна на Кати-Бри и тя го погледна притеснено.
— Заради Риджис — увери я Дризт. — Правя го единствено заради Риджис.
После изчезна в черния мрак. Черен, като мрачните тунели на подземния му дом.
Останалите трима чуха лекия плясък на вода, когато краката на елфа докоснаха пода на клоаката, после всичко потъна в тишина.
Времето се точеше едва-едва.
— Запали факлата — прошепна Бруенор на Уолфгар, ала Кати-Бри спря ръката на младежа.
— Имай му доверие — каза тя на джуджето в отговор.
— Прекалено дълго — притеснено промърмори Бруенор. — Прекалено тихо.
Кати-Бри задържа дланта си върху ръката на Уолфгар, докато приглушеният глас на Дризт не долетя откъм канала: