Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Чисто е. Може да слизате.
Бруенор взе факлата от Уолфгар.
— Ти слез последен и върни решетката на мястото й. Не е нужно целият град да разбере къде сме отишли.
Първото нещо, което забелязаха, когато пламъкът на факлата освети клоаката, беше веригата, която бе държала решетката. Очевидно поставена тук съвсем наскоро, тя излизаше от здрав механизъм, висящ от стената.
— Чини ми се, че няма да сме сами тук — прошепна Бруенор.
Дризт се огледа наоколо, споделяйки притеснението на джуджето. Беше свалил магическата маска — един Елф на мрака на място, което прекрасно подхождаше на расата му.
— Аз ще вървя първи — каза той, — там, където свършва светлинката на факлата ни. Бъдете нащрек.
И той пое напред, безшумен както винаги, стъпвайки само на сантиметри от мръсната вода, която лениво се носеше в средата на тунела.
След него, вдигнал високо факлата, вървеше Бруенор, следван от Кати-Бри и Уолфгар, който трябваше да държи главата си наведена, за да не се удари в слизестия таван. Уплашени от светлината, плъховете, обитаващи клоаката, побягнаха с пронизителни писъци, други от черните твари, населяващи това скверно място, безшумно пропълзяха до прикритието на мръсните, отходни води. Тунелът криволичеше ту насам, ту натам, на всяка крачка се отваряха нови и нови странични коридори, а плясъкът на капеща вода само още повече ги объркваше — веднъж им се струваше, че го чуват пред себе си, ала щом се наканеха да го последват, той внезапно се разнасяше от съвсем друго място, само за да долети миг по-късно иззад тях.
Бруенор тръсна глава и се опита да не обръща внимание на подвеждащите звуци, задушливото зловоние и слузестата тиня, в която затъваше на всяка крачка. Единственото, което имаше значение в този момент, бе неясната фигура, която неотклонно ги водеше напред, на границата между оскъдната светлина, хвърляна от факлата, и лепкавия мрак на клоаката. Бруенор точно свиваше зад поредния ъгъл, след който започваше една особено объркана плетеница от тунели, когато внезапно видя тъмната фигура встрани от себе си.
Още докато се обръщаше, за да я последва, джуджето осъзна, че това не би могло да бъде Дризт.
— Внимавайте! — изкрещя Бруенор, после хвърли факлата към едно сухо местенце и извади брадвата и щита си.
Неговата бдителност спаси живота на всички, защото само миг по-късно от страничния тунел изникнаха не една, а две фигури, наметнати с плащове. В ръцете си държаха голи мечове, под гъстата козина на лицата им проблясваха остри, жълти зъби.
Нападателите бяха с човешки ръст, носеха мечове и бяха облечени като хора. Всъщност, те наистина бяха хора и то невинаги зли, ала ярката луна пробуждаше тъмната им страна и ги превръщаше в човекоподобни зверове. Дори и тогава, те все още се движеха на два крака като хора, ала дългите им муцуни, твърдата кафява козина и дългата розова опашка издаваха плъха у тях.
Кати-Бри светкавично вдигна Таулмарил и ги взе на прицел над върха на бруеноровия шлем. В сребристата светлина, разпръсната от смъртоносната й стрела, приятелите видяха още десетки зловещи силуети да се прокрадват към тях.
Шумен плясък зад гърба му накара Уолфгар да се обърне светкавично, само миг преди десетки плъхочовеци да се нахвърлят отгоре му. Без да губи и миг, варваринът стъпи колкото се може по-стабилно в лепкавата кал и вдигна бойния си чук.
— Те са ни чакали, елфе! — извика Бруенор.
Дризт бе стигнал до същото заключение. Още щом чу първия вик на джуджето, той се дръпна встрани от светлината, пръскана от факлата, с намерението да се възползва от предимството на мрака. Преди да бе направил и една крачка, пред него изникнаха две фигури, загърнати в плащове. Синкавата светлинка на Сиянието освети косматите им лица, ала Дризт вече се бе досетил с какво си има работа.
За разлика от него, двамата плъхочовеци изобщо не бяха подготвени за тази среща. Изненадани да открият, че не всичките им врагове се намират в осветения от факлата кръг и най-вече ужасени от неочакваната поява на един Елф на мрака тук, където се чувстваха най-сигурни, двамата плъхочовеци се опитаха да побегнат.
Бърз като светкавица, Дризт не пропусна да се възползва от прекрасната възможност и ги посече, преди да успеят да се съвземат от първоначалната си изненада. После отново потъна в мрака — не само плъхочовеците можеха да нападат в гръб.
С помощта на магическия чук, Уолфгар съумяваше да държи нападателите си надалеч. Щитозъб поваляше всеки плъхочовек, осмелил се да дойде прекалено близо, във всички посоки хвърчаха късове вкоравена мръсотия, откъртени от стената. Много скоро плъхочовеците, уплашени от огромната сила на могъщия варварин, разредиха нападенията си, ала това затишие, прекрасно разбираше Уолфгар, щеше да трае само докато умората не изпиеше силите му и не го направеше беззащитен.