Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Той тръсна глава (за щастие, Куинтал и Аджонас, напълно погълнати от разговора си, не го забелязаха) — това той не можеше и никога не би сторил!
— Не забравяй какво ти казах — мрачно рече Куинтал.
— Ще се върна при Пелимар — отвърна Авелин, черпейки утеха от скрития смисъл на думите си, които за него прозвучаха като обет. — Дансали се грижи за раните му.
— Кой? — не разбра Куинтал и Авелин се подсмихна незабележимо, докато се отдалечаваше.
Дните минаваха, ала състоянието на Пелимар не се подобряваше. Времето си бе все същото — горещо и тихо, никъде не се виждаше и следа от паури.
Може би причината се криеше в скуката, в жегата или пък в безвкусната храна, която ядяха ден след ден, ала екипажът постепенно ставаше все по-неспокоен, дори враждебен. Неведнъж Авелин чуваше Аджонас и Бънкъс Смийли да си крещят на висок глас, а всеки път, щом се покажеше на палубата, монахът усещаше изпълнените с омраза погледи на моряците. Очевидно бе, че екипажът обвинява тях четиримата за всичките си неудобства, за цялото неприятно пътуване. Куинтал беше предупредил Авелин и Тагрейн, че нещо подобно би могло да се случи, така, както и Аджонас бе предупредил него самия. „Бягащия с вятъра“ обикновено плаваше близо до брега; подобни пътешествия далеч в открито море бяха изключителна рядкост. Говореше се, че имало някаква странна лудост, която обземала цели екипажи; разказваха се истории за кораби, намерени насред океана, съвършено здрави, ала без нито един човек на борда. Някои твърдяха, че това било работа на призраци, зли чудовища или дори на самия океан, ала повечето го отдаваха на страха и подозрението, породени от безкрайните дни, в които имаше само празнота, на всепоглъщащото чувство, че океанът няма край и че корабът ще се носи из безбрежните води, докато най-сетне всички измрат от глад и жажда.
На шестата седмица след като бяха тръгнали от Ясинта, положението стана толкова тежко, че Аджонас (за ужас на Авелин) позволи и на обикновените моряци да посещават Дансали. Вярно, капитанът предупреди да не се стига до грубости, ала сърцето на Авелин неизбежно се свиваше всеки път, щом поредният мръсен моряк се отправеше към каютата на неговата Дансали.
Младата жена, свикнала да се примирява със съдбата си, не се оплакваше, но увеличените задължения й оставяха малко време за разговорите с Авелин, разговори, от които и двамата имаха истинска нужда.
Ала дори допълнителните привилегии не успяха да разсеят недоволството на все по-мрачния екипаж. В едно особено горещо и влажно утро с мъка сдържаното роптание най-сетне изригна на повърхността. Куинтал беше прекарал почти цял час, спорейки разпалено с Аджонас, докато капитанът най-после кимна в знак на съгласие и повика Бънкъс Смийли.
Разговорът взе да става прекалено разгорещен, в един момент Куинтал дори протегна ръка и като стисна Смийли за врата, го повдигна във въздуха.
Авелин и Тагрейн се втурнаха натам, привличайки вниманието на другаря си върху, меко казано силния интерес, с който целият екипаж наблюдаваше случващото се.
— Това само доказва, че съм прав, капитан Аджонас — отбеляза Куинтал и раздруса висящия във въздуха Смийли. — Той е водачът на размирниците и заслужава да бъде хвърлен зад борда, та да стане храна за акулите.
Аджонас сложи ръка върху рамото на Куинтал, принуждавайки го да свали Смийли на земята. Щом усети палубата под краката си, Бънкъс отскочи по-надалеч от якия монах, прокашля се и се обърна за подкрепа към останалите моряци.
— Само посмей да им кажеш каквото и да било — заплашително процеди Куинтал, — и ще си имаш работа с мен и с другарите ми. Знай, че преди да изхвърчиш зад борда, лично ще се погрижа да не ти остане нито здрав крак, нито здрава ръка. Колко дълго мислиш, че ще издържиш във водата тогава, в очакване „Бягащия с вятъра“ да се върне за теб?
Старият моряк пребледня.
— Прекалено сме далеч! — обърна се той към капитана с хленчещ тон. — Прекалено далеч!
— Островът… — започна Аджонас, ала Смийли го прекъсна.
— Няма никакъв остров! — изкрещя той и мнозина от моряците (които сега изглеждаха по-близо, отколкото в началото на спора) замърмориха одобрително.
Аджонас хвърли разтревожен поглед на Куинтал. Оставаше им още поне месец път и той все повече се съмняваше, че екипажът ще прояви такова търпение. Вярно, той лично ги бе избирал и неведнъж бе плавал с тях (някои бяха на кораба му вече десет години), ала дългите седмици насред безбрежния океан, без никаква суша на хоризонта, започваха да си казват думата.