Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Това джудже никога вече нямаше да си поеме въздух.
Когато се озова във водата, Авелин се огледа наоколо и видя Куинтал да се носи на повърхността. За миг се изненада, после обаче забеляза върху какво е седнал и загадката му се изясни. Недалеч оттам пък, Тагрейн, влачейки ранения Пелимар, плуваше към каравелата, която вече обръщаше, за да ги вземе обратно на борда си.
В мига, в който довърши последната си жертва, Куинтал, който несъмнено бе най-силният от четиримата, побърза да освободи Тагрейн от товара му и въпреки че Пелимар беше изпаднал в безсъзнание, та трябваше да бъде носен на гръб, той почти не изоставаше от двамата си събратя.
Аджонас с тревога наблюдаваше случващото се, докато корабът му правеше завой, за да прибере монасите. Вярно, че лодката на паурите беше обезвредена, ала това беше само временно — битката тепърва предстоеше и той побърза да разположи стрелци по протежение на бордовата ограда, с нареждането да открият огън в мига, в който видят някое джудже да се подава от разсейващия се дим.
След това му оставаше единствено да гледа. „Бягащия с вятъра“ се доближи до монасите и до вражеската лодка достатъчно, за да се убеди той с очите си, че първите паури вече са се показали на палубата. Някои от тях държаха тежки арбалети и се прицелваха в плуващите монаси.
Още по-опасна за четиримата мъже обаче беше кървавата следа, която Пелимар оставяше във водата.
Тагрейн пръв достигна „Бягащия с вятъра“ и трескаво улови едно от въжетата, хвърлени зад борда. Едва се бе хванал (Авелин все още се намираше на около двадесетина ярда от него, толкова, колкото деляха Куинтал и Пелимар от него самия), когато от върха на мачтата се разнесе вик:
— Перка във водата! Акула! Бяла акула!
— Издърпайте ги! — изрева Аджонас и сам се хвърли към въжето, за да помогне. — По-бързо! Хвърлете още въжета!
Едно от тях цопна досами Авелин, ала той също бе чул вика, съобщаващ за последната заплашваща ги опасност и вместо да го улови, обърна се назад, за да помогне на Куинтал и Пелимар.
— Братко Авелин! — изкрещя Тагрейн, който вече бе на сигурно място на борда на „Бягащия с вятъра“. — Качвай се! Ние сме двамата избрани. Те са заменими!
На Авелин му се стори, че някой го зашлеви през лицето. Заменими? Та това бяха монаси от ордена на Сейнт Мер’Абел! Не, това бяха човешки същества!
Ръмжейки яростно, той се хвърли напред с удвоени сили и най-сетне се добра до изтощения Куинтал. За своя изненада откри, че Пелимар е в съзнание и сам се държи над водата.
Без да задава излишни въпроси, той се насочи към поизостаналия Пелимар, докато Куинтал се носеше към въжето, и го улови през рамото.
Една стрела изсвистя покрай лицето му и цопна съвсем наблизо. Тогава я съзря — голяма гръбна перка, която стърчеше на повече от половин метър над водата. Никога не бе виждал акула, ала не му бе никак трудно да си представи ужаса, който се криеше под повърхността на водата и в този миг плуваше към него.
Хищникът бързо се приближаваше, приближаваше се и „Бягащия с вятъра“. Дузина мъже, сред тях Куинтал, Тагрейн и Аджонас, държаха въжето и задърпаха с все сила в мига, в който Авелин най-сетне го улови.
Това бе всичко, което монахът можеше да направи — не само че не беше в състояние да се повдигне дори на няколко сантиметра над водата, ами едвам успяваше да удържи едновременно въжето и Пелимар, който отново бе изгубил съзнание.
Моряците обаче ги изтеглиха до бордовата ограда и Куинтал пое тялото на Пелимар и го издърпа на палубата. В това време Авелин висеше зад борда, с единия крак все още във водата. Над главата му се разнесе уплашен вик и когато сведе поглед надолу, той видя огромен, близо осемметров силует да се насочва към него.
Миг по-късно, останал без дъх от ужас, Авелин вече беше на палубата.
— Биваше си я! — отбеляза Аджонас и кимна по посока на акулата.
Бънкъс Смийли се ухили на Авелин и разпери пръсти:
— С ей такива зъби!
Междувременно, въпреки че на палубата на вражеската лодка имаше поне дузина джуджета, никое не смееше да скочи във водата, не и когато наоколо се навърташе акула, при това очевидно разлютена от мириса на кръв. Паурите и големите хищници може и да бяха съюзници, но дори тяхното приятелство си имаше граници.
Доволна усмивка се разля по лицето на Аджонас — защо пък да не подложи на изпитание „дружбата“ между джуджетата и акулата?
— Я ги пораздрусай малко — нареди той на Бънкъс, който нададе възторжен вик и се втурна към щурвала.
Не се удариха много силно (никой с ума си не би рискувал своя кораб срещу яките лодки на паурите), но все пак това бе достатъчно, за да съборят почти всички джуджета от палубата във водата. Стрелците пък побързаха да открият огън и не след дълго по морската повърхност се понесоха три джуджешки трупа.