Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Остави го! — намесата на Куинтал изненада Аджонас, ала монахът нямаше друг избор — добре разбираше, че ако застрелят отчаяното момче пред очите на всички, с мъка потисканият бунт най-после ще избухне. — Остави го! — още по-силно викна той, така че и останалите моряци да го чуят. — Ала понеже сам избра острова, ще му се наложи здравата да поработи.
След това се наведе към Тагрейн и усилено му зашепна нещо… и то, убеден бе Авелин, нямаше нищо общо с каквато и да било работа.
Само минута по-късно, Тагрейн и Авелин вече гребяха към брега, а „Бягащия с вятъра“ се носеше обратно към сигурността на открития океан. Куинтал веднага се впусна в многословни лъжи за това на каква опасност се бил изложил сам младият моряк и как единствено монасите от ордена на Сейнт Мер’Абел били подготвени да се справят с яростта на валежите.
— Съмнявам се, че ще се завърне жив сред нас — обясняваше той, мъчейки се да подготви избухливите моряци за удара, който неминуемо ги очакваше.
Още щом малката лодка докосна брега, Тагрейн скочи на сушата и се втурна по черния пясък. Бяха задминали момчето във водата и сега монахът имаше доста точна представа къде то ще слезе на брега.
Авелин извика след отдалечаващия се Тагрейн, ала той му заръча да се погрижи за лодката, без дори да забави крачка.
Авелин усети как стомахът му се свива, но не каза нищо. Издърпа лодката до едно закътано място в лагуната и я закотви в плитките води.
Много скоро Тагрейн се зададе по брега.
Авелин потръпна, виждайки го да идва сам — не беше трудно да се досети какво нареждане бе получил другарят му от Куинтал.
— Пълно е с храна — щастливо съобщи Тагрейн, целият треперещ от вълнение. — Сега обаче трябва да си потърсим подходяща пещера.
Авелин не каза нищо, просто го последва, молейки се безмълвно за душата на младия моряк.
Следващите два дни, прекарани предимно в малката пещера, сгушена в подножието на единствената планина на острова, бяха меко казано отвратителни. Особено тежко понасяше чакането Тагрейн — все не го свърташе на едно място и той неуморно кръстосваше пещерата, мърморейки си нещо под носа.
Авелин се досещаше какво го измъчва и се боеше, че трескавата възбуда на другаря му може да им струва скъпо, когато валежите започнат.
— Уби го, нали? — тихо каза той, като много внимаваше думите му да не прозвучат като обвинение.
Тагрейн се закова на място:
— Всеки, който стъпи на Пиманиникуит, трябва да се прости с живота си — отвърна той, полагайки огромни усилия да говори спокойно.
Авелин не смяташе, че нещо от това е вярно — повече от ясно бе, че Тагрейн просто бе свършил мръсната работа на безмилостния Куинтал.
— Откъде ще разберат, че всичко е отминало? — попита внезапно Тагрейн, а в гласа му се долавяха необуздани нотки. — Как ще разберат дали валежите са започнали, когато са толкова далеч оттук?
Авелин го изгледа изпитателно. Беше се надявал да накара другаря си да говори за случилото се с младия моряк, за да облекчи терзанията му, поне временно, за да могат да се съсредоточат изцяло върху жизненоважната си мисия. Само че по нищо не личеше думите му да са успокоили Тагрейн. Тъкмо напротив — разкъсван от угризения, монахът крачеше все по-неспокойно из пещерата, кършеше пръсти и се мръщеше.
Според техните изчисления валежите вече закъсняваха, а те, свити в тясната пещера, все така очакваха някакъв знак.
— Има ли изобщо зрънце истина във всичко това? — час по час възкликваше Тагрейн. — Има ли на този свят някой, който да го е виждал с очите си?
— Старите книги не лъжат — убедено отвърна Авелин.
— Откъде знаеш? — избухна Тагрейн. — Къде тогава са камъните? Кога ще дойде безценният ден?
Останал без дъх, той млъкна за миг, после продължи с подновена ярост:
— Седем поколения! Седем поколения, а от нас се очаква да се появим тук едва седмица преди валежите! Какво безумие е това! Ами ако в абатството са сбъркали, един месец само, или пък година… какво трябва да сторим ние тогава? Да стоим сврени в някаква дупка на края на света и да чакаме?
— Успокой се, братко — рече Авелин. — Имай вяра в отец Маркварт и в Бог.
— Отец Маркварт! — провикна се Тагрейн. — Дано се продъни в преизподнята твоят отец Маркварт! Бог, казваш? — изплю се той презрително. — Какъв е този Бог, който изисква смъртта на едно изплашено момче?
Това беше, значи, помисли си Авелин — угризения на съвестта, разкъсващо и мъчително чувство за вина. Той посегна към ръката на Тагрейн, за да се опита да го утеши, да му помогне доколкото може. Другарят му обаче го блъсна встрани и изскочи от пещерата.