Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Той неуморно крачеше по брега и събираше камък след камък. Само онези, които избереше и за които се погрижеше, щяха да запазят магическите си свойства, останалите щяха да си останат на Пиманиникуит, черният пясък и растителността постепенно щяха да ги погълнат и така, докато следващия валеж, след седем поколения, не ги извадеше отново на повърхността.
Късно тази нощ, Авелин най-сетне рухна на брега, близо до лагуната, където бе закотвил лодката. Напълно изтощен, той се събуди едва когато слънцето се бе изкачило високо в небето. Островът, така зелен и примамлив само допреди ден, сега приличаше на пустиня — там, където довчера растяха пищни дървета и тучна трева, сега имаше само пръст, огромни дупки и камъни.
С огромни усилия Авелин успя да извади лодката от водата и се приготви да отплава. Каза си, че няма да е лошо да откъсне малко плодове за спътниците си, ала когато обърна поглед към опустошения остров, разбра, че е закъснял. Не можа обаче да сдържи горчивия си смях, виждайки зашеметяващото богатство, което оставяше зад себе си. Само за час можеше да събере достатъчно скъпоценни (макар и немагически) камъни, за да издигне за един ден палат по-разкошен от този в престолния град — състояние, пред което да бледнеят съкровищата и на най-заможния човек в Хонс-де-Беер и в целия свят, включително и на баснословно богатите племенни вождове на Бехрен. Ала нарежданията, които бе получил на тръгване, бяха съвършено ясни — от острова можеше да отнесе единствено онези камъни, които успееше да обработи. Всичко друго би било равносилно на светотатство. Дарът на валежите се даваше на двамина монаси — със себе си можеха да вземат само онова, което съумееха да обработят и нищо повече. Дори и най-малкия рубин, дори и най-невзрачното късче кварц.
Затова на Авелин не му оставаше друго, освен да седи, вперил поглед напред, и да чака завръщането на „Бягащия с вятъра“.
Когато късно на следващия ден видя платната на кораба да се показват на хоризонта, той се качи в лодката и загреба. Едва тогава се сети, че може би трябваше да прибере тялото на Тагрейн, ала после се отказа.
Какво по-добро лобно място за един абеликански монах от остров Пиманиникуит?
Глава 19
Честно казано
Дните минаваха и се превръщаха в седмици, ала той не забелязваше нищо, изцяло погълнат от божествения дар. Докато Аджонас се грижеше за кораба и внимаваше да не се отклонят от курса, тримата оцелели монаси (дори и Пелимар, който бързо оздравяваше) бяха посветили цялото си време на камъните. Все пак, раната от джуджешкия меч нямаше да остане без последствия — мускулите на лявото му рамо бяха пострадали прекалено лошо и сега ръката му беше безчувствена, без особени изгледи някога да се оправи.
На връщане от острова не срещнаха вражески лодки, но дори и да бяха, Авелин знаеше, че няма за какво да се тревожат. Той по-добре от всеки друг усещаше силата на скъпоценните камъни и беше сигурен, че наложеше ли им се да се защитават, можеше да избира между поне дузина камъни, с чиято помощ с лекота щеше да разруши всеки противников съд.
Най-силно любопитство предизвикваше у него огромният аметист — с почти равна основа, той повече от всичко приличаше на някакъв причудлив, лилав храст, чиито „вейки“ тръгваха във всички посоки и под всякакви ъгли. Авелин все още не можеше да установи какви точно бяха неговите свойства, но със сигурност усещаше, че в многобройните му разклонения е скрита огромна мощ.
Някои от камъните (като хематитът например) още в самото начало биваха поставяни в малка, цилиндрична кутийка, която след това трябваше да се търкаля напред-назад в продължение на часове, за да се изгладят те до съвършенство. Други трябваше да бъдат обработвани с най-различни масла дни наред, за да може магията да бъде заключена сигурно в глъбините им. И тримата монаси прекрасно знаеха какво да правят с всеки от камъните… с изключение на необикновения аметист.
Не можеха да го полират — прекалено голям бе за кутийката, а да го намажат с някое от специалните масла не смееха — дори не можеха да решат откъде да започнат. Авелин лично се бе заел с него и вместо да го полира и лъска, се молеше над него часове наред. Струваше му се, че всеки път, когато е с камъка, оставя частица от себе си у него, ала това не го тревожеше. Тъкмо обратното — така се чувстваше едно със своя Бог.