Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Те ще ни избият! — провикна се той. — До крак! Това са паури, излезли в търсене на прясна кръв, в която да натопят кепетата си! Те не оставят никой кораб да мине покрай тях току-тъй, нито пък имат място за пленници на борда си! Ако сега спрем, или дори само намалим скоростта, ударът им ще бъде още по-пагубен.
Още докато той говореше, над перилата на бакборда прелетя горяща стрела и се заби в задното платно. Трима моряци светкавично се хвърлиха натам, потушавайки огъня почти моментално.
— Колко мислиш, че ще издържиш, търговецо? — грозно се изсмя джуджето, после отново се скри във вътрешността на лодката си.
— Кои са най-добрите ти плувци? — приближи се Куинтал до Аджонас.
— „Бягащия с вятъра“ обикновено плава в студените води на севера — отвърна той. — Рядко ни се налага да плуваме.
Куинтал кимна и се обърна към тримата си другари. Никак не му се щеше да ги излага на тази опасност, ала разбираше, че успехът на мисията им е заложен на карта. Още преди да бе казал каквото и да било, Авелин, Пелимар и Тагрейн свалиха връхните си дрехи и започнаха да се разкършват.
— Ние обаче го правим — обясни той. — Дори и в студените води на севера. Донесете ни мрежа.
Аджонас кимна на Бънкъс — това беше операция на Куинтал и капитанът на „Бягащия с вятъра“, който нямаше по-добра идея, на драго сърце го остави да осъществи плана си.
Не след дълго четиримата монаси бяха готови и Куинтал хвърли мрежата зад борда. Тагрейн побърза да скочи във водата и я улови.
Куинтал тъкмо се канеше да го последва, когато Аджонас го хвана за рамото и му подаде рубина от портупея си.
— Само ако наистина се наложи — рече той. — Този камък е по-ценен от целия ми кораб.
Куинтал го завъртя между пръстите си. Да, наистина усещаше магията, заключена в сърцето му. После, най-неочаквано, набитият монах се обърна към Авелин и му подаде рубина:
— Няма човек на този свят, който по-добре да владее магията на камъните — рече му той. — Използвай го, ако се наложи.
Авелин го пое и го задържа в ръката си. Съвсем ясно почувства силата, скрита в глъбините му и веднага разбра за какво служи — рубинът сякаш му говореше. Понечи да го втъкне в препаската, която висеше на кръста му, ала мястото не му се видя достатъчно сигурно, затова го пъхна в устата си.
После тримата скочиха зад борда и се насочиха към Тагрейн, който вече бе останал далеч зад бързо движещия се „Бягащия с вятъра“.
Разделиха се на две — хванали мрежата помежду си, Куинтал и Тагрейн заплуваха на една страна, опитвайки се да намерят ъгъл, от който да се промъкнат незабелязано до лодката на паурите, докато Авелин и Пелимар поеха успоредно с вражеския съд, като гледаха да се държат колкото се може по-ниско, в случай че люкът отново се отвореше или пък джуджетата имаха друг начин да виждат какво става на повърхността.
Облегнат на бордовата ограда, Аджонас не сваляше разтревожен поглед от тях. Той знаеше за паурите и за океана неща, за които четиримата монаси дори не предполагаха. Ако лодката минеше покрай двамата с мрежата, те никога нямаше да успеят да я догонят, а пък той не можеше да обърне „Бягащия с вятъра“ заради тях. Така Куинтал и Тагрейн щяха да се окажат сам-сами в открито море, което би ги обрекло на сигурна смърт. Нещо повече, говореше се, че паурите имали приятели сред обитателите на океана… приятели, чиито гръбни перки всяваха страх, където и да се мернеха.
Въпреки това Аджонас беше убеден, че даже и да знаеше всичко това, смелият Куинтал пак би скочил зад борда с мрежата.
— Давай! — окуражаваше Куинтал другаря си, докато самият той загребваше с всички сили.
Лодката се движеше по-бързо, отколкото изглеждаше отдалеч и въпреки че Тагрейн се стараеше, надали би успял, ако Куинтал не бе наметнал своя край на мрежата около широките си рамене и не го бе издърпал след себе си.
Щом се доближиха достатъчно до вражеския съд, двамата монаси побързаха да се гмурнат под повърхността (за щастие, водата беше кристално ясна) и да застанат така, че той да мине през опънатата мрежа.
В това време Авелин и Пелимар чакаха, обзети от тревожно нетърпение. Те трябваше да се покатерят на борда на вражеската лодка, независимо дали начинанието на Куинтал се увенчаеше с успех или не. Ако двамата им другари се проваляха, тяхната задача беше да намерят начин да спрат паурите. Авелин прокара език по рубина в устата си. При всичката си магия, камъкът пак нямаше да е достатъчен, за да се справи със солидния и при това мокър корпус на лодката.
Вражеският съд бързо се приближаваше — петдесет метра, четирийсет, трийсет, двайсет, той се носеше по водата като стрела.