Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Три месеца! — провикна се той изведнъж. — Още преди да тръгнем от Ясинта ви предупредих, че ни очакват три месеца път, преди да достигнем целта си. Ето че не са минали и два месеца, откакто поехме на път от Сейнт Мер’Абел, а вие вече се оплаквате. Нима съм заобиколен от страхливци? Нима никой тук не държи на думата си?
Моряците се поотдръпнаха, макар все още да мърмореха недоволно.
— Знай — изсъска Куинтал на Смийли, който също бе отстъпил назад, — че ще те държа лично отговорен за постъпките на другарите ти.
Старият моряк не посмя да свали поглед от набития монах, чак докато не се отдалечи на сигурно разстояние от него.
— Ще стане още по-лошо, ако не успеем да открием Пиманиникуит — тихо предупреди монасите Аджонас, при което Куинтал го измери с леден поглед. — Разбира се, засега държим правилния курс и се движим навреме — побърза да го успокои капитанът. — Поне според картите, които ми бяха дадени.
— А те — увери го Куинтал — са верни до последната левга.
И наистина, картите бяха верни — четири седмици и половина по-късно (време, през което напрежението бе станало почти осезаемо), морякът на наблюдателницата се провикна:
— Земя на хоризонта!
Всички се втурнаха към бордовата ограда и не след дълго видяха как едва забележимото сиво петно в далечината постепенно започва да добива плътност и очертания — очертанията на неголям, конусовиден остров, който, щом се доближиха още малко, се оказа покрит с тучна растителност.
— По мои изчисления — обърна се Аджонас към четиримата монаси (макар все още да не бе напълно оздравял, Пелимар вече бе започнал да излиза на палубата), — пристигнали сме с около седмица по-рано. Дали да не слезем на брега и да поразгледаме…
— Не! — прекъсна го Куинтал за всеобщо изумление — та предложението на Аджонас звучеше съвсем разумно!
— Никой, освен двамата Подготвители няма право да слиза на сушата — обясни Куинтал. — Всеки, който стъпи на бреговете на Пиманиникуит, трябва да се прости с живота си.
Странна забрана, помисли си Авелин, толкова изненадан, че почти не забеляза, че Куинтал изрече на глас името на свещения остров.
Капитан Аджонас също беше изненадан… и то доста неприятно. Плаваха вече месеци наред, без да спират почти никъде и ето че когато най-сетне бяха достигнали заветната суша — земя, където навярно растяха отрупани с плодове дървета и където моряците можеха поне за малко да усетят отново твърда почва под краката си — всичко това им се отказваше по някакви странни, непонятни нему причини.
Ала Куинтал нямаше намерение да отстъпва:
— Първо обиколи острова — нареди той. — Открием ли подходящо за слизане място, оставяме двамата Подготвители и се връщаме обратно в открито море. Ще дойдем да ги вземем чак след пет дни.
Аджонас беше поставен в крайно неловко положение. От една страна, никак не му се щеше да забрани на моряците си да се поразтъпчат на острова, ала от друга, добре помнеше договорката си с отец Маркварт — видеха ли Пиманиникуит на хоризонта, командването поемаше Куинтал. В крайна сметка, именно това беше целта на цялото пътуване и той от самото начало знаеше каква е неговата роля във всичко това. Докато бяха в открито море, никой не можеше да оспорва властта му, ала стигнеха ли Пиманиникуит, трябваше да прави каквото му кажеха, в противен случай щеше да се прости с обещаното (и доста солидно) възнаграждение.
И това далеч нямаше да бъде най-лошото.
Ето защо, „Бягащия с вятъра“ послушно обиколи острова и след като намери една подходяща лагуна, се върна обратно в морето. Предстояха им петте най-дълги дни от пътуването, особено за Авелин и Тагрейн.
Авелин прекара целия последен ден в молитви и медитация, опитвайки да се настрои за онова, което го очакваше. Искаше му се да отиде при Дансали и да сподели с нея страховете си, да й разкаже колко безсилен се чувства и как му се струва, че няма да се справи със задачата си. Не го стори обаче — това беше негова лична битка и трябваше да я води сам.
Най-сетне двамата с Тагрейн слязоха в приготвената за тях лодка, нарамили провизиите си на гърба.
— Трябва да сме се отдалечили достатъчно, когато валежите започнат — обясни им Куинтал, — понеже камъните могат сериозно да повредят кораба. Ще се върнем веднага щом всичко свърши.
Силен вик, разнесъл се откъм кърмата, прекъсна разговора им. Аджонас се обърна и видя как един от моряците (младо момче на не повече от седемнадесет години, на което дългото пътуване се бе отразило особено тежко) скача във водата и се насочва към острова.
— Хей, Смийли! — изрева капитанът, а в очите му лумна гневен пламък. — Нареди стрелци край перилата!