Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Недей! — извика Авелин, после, след моментно колебание, изтича след него.
Гъстите храсталаци го скриха от погледа му почти веднага, ала се досещаше, че трябва да е тръгнал към брега. Той също се накани да хукне натам, ала още щом се отдалечи от пещерата, чу как някакъв вътрешен глас настойчиво му нашепва да се върне. Погледна назад, към пещерата, после към възвишенията и водата. Внезапно забеляза, че небето е придобило странен цвят — розово-лилав оттенък, като при изгрев или залез-слънце, въпреки че в тези земи на дългите дни, на слънцето все още му оставаше немалко път, докато стигне западния хоризонт.
— Проклятие! — изруга Авелин и се втурна обратно в пещерата.
Веднъж озовал се на сигурно място, лесно различи Тагрейн, който тичаше по брега, видя и как гладката повърхност на морето изведнъж се набразди.
Авелин затвори очи и поде молитви.
— Защо се криеш, Господи? — провикна се Тагрейн, препъвайки се по черния бряг. — Каква жестока дан ще поискаш от нас сега? Какви лъжи още трябва да чуем?
После се закова на място, внезапно доловил плискането на морските вълни.
Миг по-късно усети пронизваща болка и когато сведе поглед, видя струйка кръв да се стича по ръката му. А там долу, в черния пясък в краката му, лежеше малък камък, тъмносив кристал.
Очите на Тагрейн се разшириха от уплаха — по-недвусмислен отговор не можеше и да очаква. Обзет от ужас, той се обърна и хукна обратно към пещерата, отчаяно зовейки Авелин.
Авелин не можеше да гледа, ала не можеше и да извърне очи. Десетки скални късове, обгърнати от високи пламъци, прелитаха пред входа на пещерата и оставяха грозни дупки в листата на дърветата. В началото валеше сравнително слабо, ала после каменната градушка стана толкова силна, че земята заприлича на разорана нива.
И насред свирепата стихия, Авелин съвсем ясно чу собственото си име. Надникна навън и с ужас видя Тагрейн да тича към него, кървящ от толкова много места, че сам приличаше на огромна рана. Препъвайки се на всяка крачка, той с мъка си проправяше път напред, отчаяно протегнал ръце към пещерата.
Авелин се надигна. Знаеше, че е прекалено рисковано да излезе, ала нима имаше избор? Щеше да успее, повтаряше си той, трябваше да успее! Все някак щеше да се добере до Тагрейн и да го отведе до сигурността на пещерата. Опита се да не мисли за избора, пред който щеше да се изправи след това — избора между ранения си събрат и свещените камъни, чиято магия щеше да си отиде безвъзвратно, ако някой не се погрижеше за тях.
Е, за това щеше да се тревожи, когато му дойдеше времето. Тагрейн вече се намираше на по-малко от двадесет крачки, когато другарят му изскочи от пещерата.
И тогава Авелин го видя — огромно тъмно петно високо в небето. Някак, без сам да разбира как, той знаеше смъртоносния му път.
В този миг Тагрейн го забеляза и жално протегна ръце към него, а по устните му трепна обнадеждена усмивка.
Устремен надолу като стрела, камъкът се заби в тила му и го повали по очи на земята.
Потресен, Авелин се втурна обратно в пещерата и потъна в молитви.
През следващия час бурята ставаше все по-свирепа, стихийни ветрове превиваха дървета и храсти, а скалните късове се удряха в земята с такава сила, че Авелин имаше чувството, че пещерата ще се срути отгоре му.
После всичко свърши така внезапно, както беше започнало. Градът спря, ветровете утихнаха, небето се проясни.
Авелин се показа навън уплашен, ала твърдо решен да изпълни задълженията си. Първата му работа бе да отиде при Тагрейн, смазана, окървавена купчинка човешки останки. Имаше намерение да го обърне по гръб, ала при вида на грозната рана, зейнала на тила му, толкова дълбока, че земята наоколо бе опръскана с мозък, не можа да го стори.
Въпреки обзелия го ужас, Авелин не можеше да свали поглед от онова, което бе убило другаря му — огромен, наситенолилав аметист. Бавно, изпълнен с благоговение, той протегна ръка и извади големия камък от строшения череп на Тагрейн. Още щом го докосна, усети страховитата му сила. В цялата съкровищница на манастира надали щеше да се намери по-могъщ камък от този аметист! И колко бе голям! Дори Авелин, чиито ръце съвсем не бяха малки, не можеше да го обхване!
Оставяйки настрани всички мисли за Тагрейн и за момчето, което той беше убил, младият монах се залови за работата, за която се бе подготвял през последните четири години. Първо се зае с аметиста — покри го с плътен слой специално изработени масла, давайки му с молитвите и грижите си част от собствената си сила.
После тръгна из острова, оставяйки инстинкта да го отведе до онези камъни, в които бе заключена най-много и най-чиста небесна мощ. У доста от камъните нямаше и следа от магия — те, досети се Авелин, трябва да бяха останали от предишните валежи, и сега бяха извадени на повърхността от силата на падналата току-що градушка. Изборът му се спря първо на къс хематит с големината на яйце, а след това на един рубин — малък, ала съвършен.