Смъртта на императора

— И как я виждаш подялбата от плячката, ако приемем, че нашият план успее?

— Та тя е съвсем проста! Ние сме трима, сиреч, ти, Алфон-со и аз. Всеки ще получи по една трета.

— Забравяш и един четвърти! — вметна тогава Манфредо. — Или смяташ, че ще искам да остана на сухо?

— Ще останеш доволен от нас — рече умирително Ландола. — От само себе си се разбира, че ти — комуто основно ще дължим спасението си, ако се удаде — ще получиш своя пай.

Думите звучаха чистосърдечно и почтено. Но ако Манфредо имаше как да прониже мрака, щеше да се ужаси от неизказано ехидната усмивка, която плъзна по коравосърдечните черти на пирата.

— Как си го представяш бягството? — попита Кортейо. — Кое пристанище ще подирим? Навярно Веракрус?

— И през ум да не ни минава! Това ще е най-голямата глупост, която бихме могли да захванем. Пътя за Веракрус ни препречват имперските и републиканските войски. Не, ние трябва да се доберем до някое пристанище на западното крайбрежие — Сан Блас или Мансанильо. Пътят нататък е кажи-речи свободен. Надявам се Максимилйан достатъчно дълго да създава грижи на оня индианец Хуарес, додето се намерим в безопасност. За нас сега е най-важно да спечелим време и изпреварим неприятелите. Докато войната свърши и до Испания проникне някоя вест за действителното положение на нещата, ние трябва да сме приключили нашата работа в Родриганда.

Посъветваха се още известно време, докато планът бе из-бистрен в подробности. От очакване и вълнение през тази и следващите нощи затворниците малко успяха да поспят.

Когато на утрото на четвъртия ден пазачът дойде да смени предишния, бе ужасен да го види как лежи в локва кръв. Намушкване с нож в сърцето бе отнело живота му. Изпълнен с мрачни предчувствия, човекът се насочи към близката врата и издърпа резето. Тук лежаха Пабло Кортейо и Хосефа. Оковите им бяха в ред. Другояче стояха нещата с килията отсреща. Резето беше издърпано и когато пазачът блъсна вратата и стъпи в помещението, едва не падна върху една неподвижно лежаща на земята фигура. Плъзна светлината на фенера върху нея и позна човека, носещ храната на затворниците. Беше вързан, със запушена уста. Тримата бивши «квартиранти» бяха изчезнали, а скобите — отворени.

Освободи набързо вързания от вървите и парцала на устата и узна какво се е случило. В мига, в който този отворил вратата вчера по обед, за да внесе обичайната храна на затворниците, онзи, когото наричали Ландола, се втурнал край него с вдигнатнож към часовия отвън и го намушкал в сърцето. Другите двама се нахвърлили върху него, вързали го, запушили му устата и го оставили после да лежи тук. Това било всичко, което можел да разкаже. Как са се освободили затворниците и как се е сдобил Ландола с нож, било загадка, която умът му не побирал.

Нямаше какво друго да стори пазачът, освен да докладва произшествието на командващия гарнизона майор. След пет минути онзи бе на мястото, но също така и мъжете, които бягството на престъпниците най-живо засягаше — дон Фернандо, Мариано, ловецът Грандприз, капитан Унгер и Миндрело. Грандприз веднага изследва килията, ала не откри нищо, което да подпомогне изясняването на случая. Поклащайки глава, той се обърна към майора: