Смъртта на императора
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Смъртта на императора». Краткое содержание книги:
Гаспарино и Ландола скоро се бяха помирили с Манфредо — техния по раншен тъмничар. Та нали подобна измет се понася толкова по-лесно, когато се касае да се действа срещу общ враг и се организира набързо, колкото и голяма да е била преди това враждебността. Вярно, през първия ден си бяха подхвърляли най-ужасни клетви, ала скоро обединиха проклятията си срещу сегашния тъмничар и прехвърлиха всички възможни планове за бягство и отмъщение, додето течащото със смъртна бавност време не оказа своето въздействие. Те от ден на ден ставаха по-тихи и след три седмици бяха стигнали до състояние, граничещо с тъпота и пълно безучастие.
На Черния Жерар, останал в Сантяго с Мариано, стария граф Фернандо, капитан Унгер, Грандприз и Миндрело, скоро времето се видя прекалено дълго. Той реши да се отправи към Главната квартира на запотека и се постави на негово разположение. За неговата дейна натура това бе къде по-подходящо, отколкото да пази затворници, за които смяташе, че и бездруго са под сигурен надзор. След кратко сбогуване, препусна. Де да имаше представа какво се мъти в подземията на Манастира!
Caramba! — изруга Ландола, който, привикнал на волния живот в морето, най-болезнено приемаше душния въздух на килията и постоянната тъмнина. — Ако продължава така, ще откача. Сега почти ми се иска да са ни отвели при съдията и произнесли присъдата. Тоя живот тук дълго няма да понеса. Колко време всъщност, откак сме в тая дупка? Да ме отнесе оня с копитата, ако мога да кажа! Загубих всякаква представа за времето.
— Тук сме двайсет дни — въздъхна с глух, морен глас Гаспарино. — Аз следях точно и броях. Всеки ден ние получаваме за обяд един самун хляб и стомна вода. Досега това е станало двайсет пъти, следователно сметката е съвсем проста.
— Двайсет дни! — рече Ландола. — На мен ми се сториха цяла вечност. Вече изобщо не мога да мисля. Тоя въздух и тая катраненочерна тъмнина изсмукват на човека мозъка от костите. Бих дал блаженото си отвъдно щастие, в което и без това не вярвам, само да можех още веднъж да зърна светлината на слънцето и почувствам под краката си палубата на някой кораб.
— Според мен, скоро изобщо нищо няма да чувстваш под краката си — даде да се чуе Манфредо, — тъй като палачът ще ти нахлузи една конопена примка на врата. Ех, ако можех само да си освободя ръцете! Тогава нямаше да се оставя задълго да слушам тук цвърченето на плъховете.
— Да, ако! — подигра се Ландола. — Това «ако» дяволът го е изобретил. Как впрочем смяташ да се измъкнеш от тоя термитник? Ти ни разказа наистина, че Манастира има някакъв таен подземен излаз, който води до някаква каменна кариера, но сам призна, че си бил принуден да предадеш плана на нашите неприятели. А при това положение можеш да се досетиш, че са взети необходимите мерки този изход да бъде препречен или поне така пазен, че бягството през него да е невъзможно.
— Вярно е! Но все още не съм ви съобщил, че има и втори таен път. Той не е отбелязан в плана, който трябваше да предам на оня проклет немец. Чичо нарочно не го е обозначил, осигурявайки си по тоя начин задна вратичка, в случай че някому се удаде да проникне в тайните на Манастира.
— И ти я знаеш тая задна вратичка?
— Да, знам я. Но няма смисъл да се говори за това, след като…
Манфредо спря по средата, защото отвън бе дръпнато резето. Обкованата с железа врата се отвори и влезе един мъж, носеше в едната си ръка фенер, в другата стомна с вода и под мишница самун хляб.
При неговия вид от Манфредо насмалко да се изплъзне вик на изненада, ала съумя да се овладее, виждайки човекът да свива предупредително вежди. После влезлият сложи донесеното между затворниците и се отдалечи, след като бе хвърлил един многозначителен поглед на хляба. В следващия миг ги обгради предипгният мрак.