Смъртта на императора
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Смъртта на императора». Краткое содержание книги:
— Какво беше това? — попита Ландола. — Момъкът като че искаше да ни обърне внимание на нещо. Впрочем не беше оня, дето ни носи постоянно храната. Какво ли трябва да значи?
— Тихо! — предупреди Манфредо. — Не говори толкова високо, пазачът отвън би могъл да чуе! Аз познавам човека. Той е един от назначените в Манастира болногледачи. Веднъж му оказах услуга, която го избави от голямо затруднение и е възможно сега да иска да прояви своята признателност. Не зная само как си е осигурил да ни носи яденето. Той очебийно посочи хляба. Нека видим дали съдържа нещо, което ще ни е от полза!
Той се пресегна към хляба, който лежеше в краката му. Трябва да се отбележи, че скобите, обхващащи телата, бяха така зазидани, че за мъжете бе невъзможно да се докосват, но в замяна можеха спокойно да посягат към храната, която се поставяше помежду им. Разчупил хляба по средата, Манфредо тутакси разбра как стоят негцата. Вярно, че не виждаше нищо, ала с опипване позна предметите, изпечени в него.
— Cielo! Огниво, и то такова, каквото се употребява в прерията — прошепна той, с мъчително потисната възбуда. — А тук напипвам някаква хартийка, навита около един молив.
Другите го слушаха със затаен дъх. Предразнял от вълнение, Ландола прошушна:
— Секни огнивото! Бързо!
— А ако светлината проникне през вратата и ни издаде?
— Глупости! Да не би да си забелязъл някаква светлина, когато ни носят храната? Толкова ще види проблясък и пазачът отвън. Хайде не се церемони!
Племенникът на Хиларио се вслуша в Ландола и скоро затрептя слабо пламъче. На неговата светлина той прочете следните, надраскани с молив върху листа редове:
«С големи мъчнотии успях да си издействам да ви нося храната. Имате ли някакво желание, Манфредо? Напишете го на това листче и го пъхнете в празната стомна!»
— Valgame Dios! — извика Манфредо. — Ние сме спасени!
— Още задълго няма — обади се Ландола. — Как смяташ да се освободиш от тия окови? За целта неизбежно се нуждаеш от съответния ключ.
— Нищо работа! — изрече безгрижно Манфредо. — В стаята на чичо в едно шкафче има втори ключ. Предполагам, че не са му обърнали внимание и следователно си виси на същото място. В случай че на моя довереник се удаде да го задигне, ние сме свободни.
— А как ще ни измъкнеш от манастирските стени?
— Остави тая грижа на мен! Стига само да получим ключа и един нож!
— Тогава предлагам да напишеш още сега желанията ни на бележката. Трябва да пестим светлината. Останалото можем да обсъдим и на тъмно.
— Точно така! — обади сега и гласът на Кортейо, по чийто тембър се познаваше, че в сърцето му са свили гнездо нови надежди. — Напиши бележката!
Манфредо взе молива и използвайки свитите към тялото колене за подложка, написа на гърба на листа:
«В работния кабинет на чичо е закачено над писалището му едно шкафче. В него се намира малко ключе, с което могат да се отварят оковите ни. Доставете ни го и прибавете един остър нож! Това е всичко, което желаем.» После скри написаното и другите намерени в хляба предмети в джоба на якето си. Да бе надзърнал сега пазачът, така и нямаше да разбере, че току-що бе осъществена първата стъпка за освобождението на затворниците.
— Сега какво? — прошепна Гаспарино, когато отново ги обгърна предната тъмнилка.
— Чакане! — даде Ландола едносричен отговор, — Какво друго можем да сторим?
— Но колко още? — продължи упорито Кортейо.
— Най-малкото три дни.
— Три дни! — изстена Кортейо. — Защо толкоз много? Имам чувството, че надали и три часа ще издържа.
— Ти си един глупак, иначе и сам щеше да си отговориш, че по-рано от три дни за освобождение не може и да се мисли.
— Как тъй!
— Ее, утре по обед нашият таен приятел, ако той ни донесе хляба и водата, ще прочете бележката. Сетне отново ще мине един ден, докато внесе нелегално желаните неща. Самопонятно е, че не можем да се освободим още щом ги получим. Ще трябва да изчакаме следващия обяд, по-рано е невъзможно да се измъкнем, защото няма как да минем през заключената врата… Когато тя се отвори за трети път, настава решаващият момент. Междувременно ние ще сме се освободили и се хвърляме върху пазача пред вратата.
— Какво ще правим с него? — поиска да знае адвокатът. — Жив ли ще го оставим?
— Не. Толкова глупави не сме. Ще трябва да хвърли топа.
— А нашият освободител?
— Нещата тук стоят другояче. Но и него трябва да вържем и да му запушим устата, ала само за очи, за което няма да ни се сърди, та да не попадне под подозрение, че ни е съдействал. Само че толкова далеч още не сме стигнали.