През дивия Кюрдистан

— По стълбата.

— Къде е тя?

— В двора.

— Няма я!

Едва сега можах да се огледам внимателно и видях една стълба да лежи до ръба на покрива.

— Ей, ама ти си още сънлив, защото си забравил, че си изтеглил стълбата след себе си. Ето я тук.

Стопанинът на къщата се огледа слисано и после каза:

— Тук? Да, наистина съм заспал.

— Събуди се най-сетне! Ела с мен! — С тези думи бутнах стълбата долу. Мъжът слезе пред мен и после напусна къщата, без да каже и дума. Първо се престори на изненадан, че вижда чужд човек, а след това спокойно се отправи към малкоегунда, без дори и да ме запита с какво право съм се настанил в дома му.

— Кой беше човекът? — осведоми се англичанинът.

— Стопанинът на къщата.

— Какво търсеше горе?

— Правеше се на заспал.

— Не е спал! Познавам дангалака. Беше онзи, който яздеше първи. Вие не можехте да го забележите, защото бяхме заети със стрелбата. Йес!

— Значи е сигурно, че намеренията им са враждебни.

— И аз тъй мисля. Но какви?

— Не искат живота ни, а нашето имущество.

— Човекът се е качил, за да види кога заспиваме. После дава знак, другите идват, взимат конете и всичко друго.

На същото мнение бяха и останалите ми спътници. И в двете стаи вече беше съвсем тъмно, така че нямаше как да се види дали от покрива може да се проникне във вътрешността на къщата. Струваше ми се, че е възможно. Мислех да запаля някое дърво, понеже нямаше никаква светлина, когато се почука вън на вратата. Отидох и отворих. Малкоегундът и още двама мъже носеха храна, вода и две свещи. Свещите бяха направени примитивно от восък с примеси и горяха слабо.

Тримата мъже не споменаха нищо друго освен имената на нещата, които оставиха на рогозката. Аз обаче запитах селския старейшина:

— Открих някакъв мъж на покрива. Наистина ли беше стопанинът на къщата?

— Да — отговори той едносрично.

— Какво е търсил беруарът горе?

— Спал е.

— Защо е изтеглил стълбата?

— Не е искал да го смущават.

— Ти ни каза, че ще живеем сами.

— Вече е бил горе. Не знаех, а й той не е знаел, че са дошли гости.

— Знаел е.

— Откъде? — попита малкоегундът грубо.

— Той беше с теб вън, когато се срещнахме пред селото.

— Мълчи! Той е бил вкъщи.

Старейшината отново започна да говори със своя нетърпящ възражение тон, но аз не се оставих да ме сплаши и попитах:

— Къде са мъжете, които не са от твоето село?

— Тръгнаха си вече.

— Кажи им да не се връщат повече!

— Защо?

— Може и сам да се сетиш.

— Мълчи! Нямам нужда от съвети! Той си тръгна, а останалите двама го последваха. Вечерята беше много скромна: сушени черници, хляб, тиква, печена в пепел, и накрая вода. За щастие имахме още храна и нямаше опасност да останем гладни. Докато Халеф носеше яденето, изпратих младия хадедихн с едната свещ навън, в коридора. Входната врата до самия ъгъл на къщата водеше право към него, тъй че всъщност той бе образуван от външния зид и стената на стаята. Докато Амад ал Гандур стоеше там със свещта, аз се изкачих на покрива и огледах пода. Над коридора, където светеше свещта, забелязах тънка цепнатина, която образуваше четириъгълник. Промуших ножа си вътре и… повдигнах един четириъгълен капак. Тайната бе разгадана.