През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Като претърсих по-нататък, забелязах над двете помещения няколко пролуки, които даваха възможност да се погледне надолу и не само да се види всичко, а и да се подслуша всеки разговор.
Слезнах отново долу, набързо се реших, хванах врания си кон за юздите и го вкарах в стаята.
— Ехей! — извика англичанинът. — Какво става?
— Доведете и вие коня си, защото са хвърлили око на животните. Вън над коридора има отвор, през който може да се слезе долу и да се отвори отвътре входната врата. Кюрдите само са чакали да заспим и щяха да избягат с конете ни.
— Правилно! Ще го направим! Йес!
И останалите бяха съгласни. Затулихме прозорците и прибрахме конете в задната част на помещението. После изтеглих стълбата в коридора и замъкнах Доян на покрива. Сега вече кюрдите можеха да прескочат зида и се спуснат в двора. Щяха да го намерят празен и да се върнат обратно. А може би се лъжех и те не възнамеряваха да ни окрадат. Толкова по-добре!
Най-сетне можехме да говорим за по-нататъшните си планове. В Амадие не го направихме, защото всеки миг можеше да ни донесе нещо ново, а по пътя мислехме как само да се придвижим по-бързо. Трябваше най-напред да обсъдим маршрута, който щеше да ни отведе обратно към Тигър.
— Най-късият път минава през земите на джесидите — спомена Мохамед Емин.
— Не може да тръгнем по него — отговори Амад ал Гандур. — Там вече са ме виждали и ще ме познаят.
— И в едно друго отношение този път не е сигурен — добавих аз. — Ние не знаем какво е писал мютеселимът в своето съобщение. Право на юг няма да можем да вървим.
— Тогава ни остават две възможности — обясни Мохамед Емин. — Едната е да минем през местностите на Тиари и после да се отправим западно към Бутан. Другата — да поемем надолу покрай Саб.
— И двата пътя са опасни — отвърнах аз. — И то не за избягалия затворник, а за всички нас. Все пак аз съм за пътя, който се спуска покрай Саб, макар и да ни заведе в областта на Абу Салман.
С моето мнение се съгласиха и останалите, а това съвпадаше и с плановете на англичанина. Решихме да яздим през Гумри към Лисан, после да следваме Саб до мястото, където реката прави голям завой в земите на кюрдите ширвани и зибари. Можехме да съкратим този завой, като минем напряко през планините на Тура Гара и Хаир. После щяхме да се доберем до брега на Акра, която отново да ни отведе към Саб.
След малко постигнахме съгласие и легнахме да спим. Бях потънал в дълбок сън, когато легналият до мен англичанин ме разтърси.
— Сър! — прошепна той. — Стъпки, вън! Някой се промъква!
Ослушах се внимателно, но конете бяха неспокойни и не можех да се осланям на слуха си.
— Сигурно не означава нищо — помислих си аз. — В края на краищата не бяхме сред дивите прерии, където всеки шум можеше да означава приближаваща се опасност. Може би в селото още не бяха легнали да спят.
— Само да посмеят! Ще натрием носовете! Уел! Лека нощ! Той се обърна на другата страна. Не след дълго обаче отново се ослуша. И аз вече ясно различих някакъв шум в двора.
— В двора са — прошепна Линдси.
— Така изглежда. Забелязахте ли колко е умно кучето ми? Доян разбра, че трябва да внимава само за онова, което става на покрива, и не лае.
— Благородна раса! Не иска да изплаши мъжагите, а да ги залови!
Мина доста време, но не можахме да заспим. След около половин час от предната страна на къщата долових тихи стъпки. Побутнах Линдси.
— И аз ги чувам — каза той. — Какво ли кроят?
— Кюрдите сигурно си мислят, че сме вкарали конете в коридора, и поставят отвън стълба, за да се изкачат на покрива и оттам да достигнат до животните. Ако успеят, трябва само да отворят предната врата, за да ги измъкнат.
— Няма да успеят!
Едва бях казал тези думи, и над нас прозвуча викът на някакъв човек и краткият, силен лай на кучето.
— Хвана го!
— Пет, тихо! — предупредих аз.
И останалите се бяха събудили и се ослушваха.
— Ще погледна — каза англичанинът.
Той стана и се промъкна навън. След около пет минути се върна обратно.
— Много хубаво! Йес! Отлично! Бях горе. Там лежи един мъжага и над него кучето. Крадецът не смее да говори или да мръдне. Долу на улицата много кюрди. И те не говорят.
— Докато Доян не лае по-силно, сме в безопасност. Но ако поставят повече стълби, трябва да се качим горе.
Дълго време се ослушвахме. Внезапно прозвуча ужасяващ вик. Беше предсмъртен вик, нямаше съмнение. Веднага след това се чу втори, последван от високия, победоносен лай на кучето.