През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Сбогом, ефенди! Ти си най-великодушният…
Повече не можах да чуя. Яздех бързо към двореца на коменданта, следван от кучето ми. Оставих коня си пред портата и влязох вътре. Доян ме последва и не го спрях. В преддверието срещнах няколко души, които бях виждал и преди. Те се отдръпнаха уплашено, когато видяха кучето. Никой досега не се бе осмелявал да направи подобно нещо.
— Къде е мютеселимът? — попитах.
— В селямлъка — отговори един от тях.
— Сам ли е?
— Надзирателят на двореца е при него.
Влязох, без да дочакам да съобщят за идването ми. Кучето застана до мен. Надзирателят отстъпи ужасен, а мютеселимът веднага се изправи.
— Ефенди, какво правиш? — извика той.
— Дошъл съм да се сбогуваме.
— С кучето си?
— То е по-добро от някои хора. Каза ми, че не бива да ти се мяркам повече пред очите, а аз идвам с кучето си. Това е отговорът на един ефенди от Алемания. Селям!
Напуснах Исмаил бей така енергично, както бях и влязъл. Слязох долу. Навън вече не бързах, но никой не дойде да ми поиска обяснение. Метнах се на коня си и се отдалечих. Спътниците ми тъкмо бяха минали през градската порта, когато ги догоних. Прощалните слова на Мерсинах им бяха отнели доста време.
— Какво още правили при мютеселима? — попита Линдси. Разказах му.
— Отлично! Хм! Превъзходно хрумване! Плащам добре, ако бяхте някой друг! Йес!
След известно време се наложи да слезем от конете, за да ги водим по стръмния склон. Затова пък долу се придвижихме много бързо до мястото, където бяхме свили вляво. Тук Халеф трябваше да остане и да се скрие, за да ни предупреди, ако ни наблюдават. Достигнахме малката горска поляна, вързахме конете и продължихме пеша.
— Тук! — каза англичанинът, щом стигнахме до дъба, — Чудесна вила там горе! Уел! Пуши тютюн!
Наистина, кълба дим се стелеха от вила «Амад». Арабинът лежеше на дъното на дупката и не ни забеляза, докато не му извикахме. Той подаде глава и веднага ни позна. Свежият животворен горски въздух и питателната храна го бяха укрепили така, че без чужда помощ можеше да се спусне долу. Получих обратно и ласото си, което му бях дал предишния ден.
Не трябваше да губим и миг, върнахме се обратно и се качихме на конете, тъй като искахме още същия ден да се отдалечим колкото се може повече от Амадие. Халеф съобщи, че не е забелязал нищо подозрително, и така ние се отклонихме надясно по пътя, който водеше към летните къщи на жителите на Амадие.
Яздехме през една долина. Дъното й се пресичаше от широк планински поток. Склоновете му бяха обрасли с буйна зеленина. В далечината потокът се разделяше на няколко ръкава. Долината се разширяваше и видяхме многобройни палатки и колиби, разпръснати живописно. Това бяха летните жилища, или ялаци, както местните хора ги наричаха.
Мястото беше много добре подбрано. Зелените диви и овощни дървета хвърляха сянка върху палатките и колибите, а пълзящите растения по скатовете образуваха истински килим. Това прелестно кътче за щастие представляваше истинска противоположност на нездравословния въздух в Амадие.
Докато останалите продължиха да яздят бързо, за да избягнат любопитните погледи, спрях с англичанина пред къщата на един сарафин, защото Линдси се нуждаеше от тукашни пари.
След около половин час стигнахме до възвишението, макар разстоянието да беше две английски мили, и най-сетне се добрахме до долината на Беруари, където можехме да сме спокойни, че турците няма да ни преследват.
В далечината се синееха планините Тиари, над които се извисяваше конусовидният връх на Ашитан. Най-високата му част блестеше в бяло, тъй като бе покрита със сняг. Не много отдавна конете ни бяха тъпкали там тучните пасища на хадедихните.
Вдясно от нас, зад богатите на вода долини около река Саб, се издигаха планините на Ткума, а на юг се виждаха хълмовете на Тура Гара, Джебел Хаир и земите на кюрдите зибари. За Тиари и Ткума ми беше говорила старата Марах Дуримех. Неволно се замислих за тайната й, за «духа на пещерата», който живее там, между онези планини. Дали щяхме някога да го срещнем?
Пета глава
Сред кръвните отмъстители
От хълмовете зад Амадие скалистият път се спускаше надолу към равнината на Невдаж. Когато я достигнахме, пришпорихме конете и полетяхме като птици по изсъхналата почва, характерна за тази равнина.
Озовахме се в село Мангалана, за което кюрдът от Дохуб ни беше говорил. Тук живеят главно кюрди, които са в непрекъсната вражда с халдейските християни от околността. Спряхме се само за да питаме за пътя, и после продължихме напред. Минахме през запустели селища. При гибелта им опожарените колиби бяха обагрени с кръвта на обитателите. Останките лежаха в безпорядък. Горските животни бяха оглозгали костите, които виждахме тук-там. Побиха ме тръпки.