През дивия Кюрдистан

Той го направи, макар и с известно нежелание. Сега се чувствах доста по-сигурен и махнах с ръка на спътниците си да се приближат. Кюрдите ни заобиколиха и така в галоп се отправихме за селото, където спряхме пред една сравнително представителна къща.

— Това е домът, в който ще нощувате — обясни малкоегундът. — Влезте!

Огледах къщата отвън, преди да сляза от коня. Тя беше само на един етаж и върху плоския покрив имаше нещо като малък навес, където, изглежда, държаха сеното. Дворът на сградата бе обграден с дебел зид, висок повече от два метра, над който се извисяваше тънка ивица храсти. Тя опасваше цялата задна страна на зида. В двора можеше да се проникне само през къщата.

— Доволни сме от жилището — казах аз и добавих: — Откъде да вземем храна за конете?

— Ще ви изпратя — беше отговорът.

— Тук има — подметнах аз и показах сеното.

Малкоегундът видимо се смути и след малко каза:

— Не е добър, може да навреди на животните ви.

[#1 Приятел, другар. — Бел. нем. изд.]

— И кой ще ни донесе яденето?

— Самият аз, ще се погрижа и за свещ. Ако имате нужда от мен, знайте, че живея отсреща.

Той посочи към къща, която беше в непосредствена близост с нашата. Слязохме от конете и ги отведохме в двора. После огледахме къщата отвътре. Състоеше се само от една-единствена голяма стая, разделена на две различни по големина помещения посредством стена от върбови пръчки. Всяко помещение имаше по два отвора, които служеха за прозорци и можеха да бъдат затулени с някоя рогозка. Тези отвори бяха доста нависоко и толкова тесни, че едва ли някой можеше да подаде глава през тях. Подът бе от утъпкана глина и в дъното на всяко от двете помещения беше покрито с рогозки. Нямаше друго обзавеждане.

Вратите можеха да се залостят с дебело резе. Тук поне бяхме на сигурно място. В двора имаше нахвърляни стари греди, а до тях — най-различни сечива, които не знаех за какво служат.

Бяхме сами, тъй като и малкоегундът остана отвън, и седнахме да се съветваме.

— Мислиш ли, че тук сме на сигурно място? — ме попита шейхът.

— И аз се колебая. Малкоегундът ми обеща всичко, което поисках от него, и сигурно ще удържи на думата си. Ние сме негови гости и гости на цялото село. Но имаше и много хора, които не бяха оттук.

— Тези хора не биха могли да ни навредят — отвърна Мохамед Емин, — Ако убият някого от нас, ще им бъде отмъстено с кръв от цялото село, на което сме гости.

— А ако не искат да ни убият, а само да ни ограбят?

— Какво могат да ни отнемат беруарите?

— Конете, оръжията, а може би и още неща!

Сериозният шейх поглади брадата си, усмихвайки се, и каза:

— Ще се отбраняваме.

— И ще станем жертва на кръвното им отмъщение — допълних аз.

— Да изчакаме! — каза той.

Влезе англичанинът, който оправяше нещо отвън на двора. Носът му сочеше надясно, а устата му бе изкривена наляво, сигурен признак, че беше забелязал нещо подозрително.

— Хм! — изкашля се той. — Видял нещо! Йес!