През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Покажи ни и другите оръжия!
— Нямам време. Слънцето вече залязва и трябва да продължим пътя си.
— Почакай малко!
Той се върна при своите хора и започна да преговаря с тях. После отново дойде и каза:
— Може да останете при нас.
— Но няма да ви предадем оръжията и конете си — отговорих му аз.
— Няма нужда. Вие сте пет души и петима от нашите предложиха да ви вземат при себе си. Ти ще живееш у мен.
[#1 За Бога.]
[#2 Черничево дърво.]
[#3 Господар, повелител. Бел. нем. изд.]
Хм, трябваше да бъда предпазлив. Защо хората изведнъж се съгласиха? Защо не ни оставиха да продължим?
— Ще яздим нататък — казах му аз, — защото не искаме да се разделим. Ние сме приятели и ще останем само там, където можем да живеем заедно.
— Тогава почакай малко!
Той отново започна да преговаря. Това се проточи малко по-дълго, отколкото преди и на мен ми се стори, че го правят, за да ни задържат, докато се стъмни напълно и не можем да продължим. Най-сетне беруарът се върна и ни обясни:
— Ходих, волята ти ще бъде зачетена. Ще ви предоставим къща, в която да преспите заедно.
— Ще има ли място и за конете ни?
— Да. Къщата е с двор, където можете да ги оставите.
— Сами ли ще бъдем?
— Никой друг няма да бъде при вас. Виж, един от конниците ми е вече на път, за да предаде заповедта ми. Храната даром ли ще получите, или ще я платите?
— Искаме да бъдем ваши гости. Обещаваш ли?
— Обещавам!
— Ти ли си малкоегундът на това село?
— Да.
— Тогава подай ръка и кажи, че съм твой хемшер.
Той го направи, макар и с известно нежелание. Сега се чувствах доста по-сигурен и махнах с ръка на спътниците си да се приближат. Кюрдите ни заобиколиха и така в галоп се отправихме за селото, където спряхме пред една сравнително представителна къща.
— Това е домът, в който ще нощувате — обясни малкоегундът. — Влезте!
Огледах къщата отвън, преди да сляза от коня. Тя беше само на един етаж и върху плоския покрив имаше нещо като малък навес, където, изглежда, държаха сеното. Дворът на сградата бе обграден с дебел зид, висок повече от два метра, над който се извисяваше тънка ивица храсти. Тя опасваше цялата задна страна на зида. В двора можеше да се проникне само през къщата.
— Доволни сме от жилището — казах аз и добавих: — Откъде да вземем храна за конете?
— Ще ви изпратя — беше отговорът.
— Тук има — подметнах аз и показах сеното.
Малкоегундът видимо се смути и след малко каза:
— Не е добър, може да навреди на животните ви.
[#1 Приятел, другар. — Бел. нем. изд.]
— И кой ще ни донесе яденето?
— Самият аз, ще се погрижа и за свещ. Ако имате нужда от мен, знайте, че живея отсреща.
Той посочи към къща, която беше в непосредствена близост с нашата. Слязохме от конете и ги отведохме в двора. После огледахме къщата отвътре. Състоеше се само от една-единствена голяма стая, разделена на две различни по големина помещения посредством стена от върбови пръчки. Всяко помещение имаше по два отвора, които служеха за прозорци и можеха да бъдат затулени с някоя рогозка. Тези отвори бяха доста нависоко и толкова тесни, че едва ли някой можеше да подаде глава през тях. Подът бе от утъпкана глина и в дъното на всяко от двете помещения беше покрито с рогозки. Нямаше друго обзавеждане.
Вратите можеха да се залостят с дебело резе. Тук поне бяхме на сигурно място. В двора имаше нахвърляни стари греди, а до тях — най-различни сечива, които не знаех за какво служат.
Бяхме сами, тъй като и малкоегундът остана отвън, и седнахме да се съветваме.
— Мислиш ли, че тук сме на сигурно място? — ме попита шейхът.
— И аз се колебая. Малкоегундът ми обеща всичко, което поисках от него, и сигурно ще удържи на думата си. Ние сме негови гости и гости на цялото село. Но имаше и много хора, които не бяха оттук.
— Тези хора не биха могли да ни навредят — отвърна Мохамед Емин, — Ако убият някого от нас, ще им бъде отмъстено с кръв от цялото село, на което сме гости.
— А ако не искат да ни убият, а само да ни ограбят?
— Какво могат да ни отнемат беруарите?
— Конете, оръжията, а може би и още неща!
Сериозният шейх поглади брадата си, усмихвайки се, и каза:
— Ще се отбраняваме.
— И ще станем жертва на кръвното им отмъщение — допълних аз.
— Да изчакаме! — каза той.
Влезе англичанинът, който оправяше нещо отвън на двора. Носът му сочеше надясно, а устата му бе изкривена наляво, сигурен признак, че беше забелязал нещо подозрително.
— Хм! — изкашля се той. — Видял нещо! Йес!