През страната на скипетарите

— Виждаш ли, че и от брадвата ти не се страхувам! — извиках му аз. — Сега ти попадаш под ударите на моето отмъщение. Внимавай!

Прицелих се с мечкоубиеца в него. Тогава Хайдар дойде на себе си. Хвана отново юздите, изви коня си и препусна към равнината точно както бях очаквал.

Аз се приближих до Халеф, дадох му пушката, защото само щеше да ми пречи. Той я взе, но настойчиво предупреди:

— Бързо, бързо! Иначе ще избяга!

— Търпение! Имаме време. Този добър, беден шивач Африт трябва да види един ездач, на когото Жълтоликия не би посмял да излезе насреща. Следвай ме в галоп!

Подсвирнах леко и моят Рих полетя. Сложих юздите върху шията му и се вдигнах на стремената, въпреки че болният крак ми създаваше доста затруднения. Яздейки, откачих ласото от седлото и го нанизах на лявата си ръка, за да може равномерно да се размотава, но края държах с дясната си ръка. Не направлявах жребеца си нито с юздите, нито с коленете си, защото умното животно знаеше за какво става дума.

Първоначално Хайдар препускаше по права линия, което от негова страна беше глупост, защото лесно можех да го улуча с куршум, а по този начин той ме улесняваше в прицелването, ако изобщо смятах да стрелям. Но тъй като откритата равнина беше най-широка в тази посока, после той се отклони наляво, където пак имаше храсти, които можеха да му осигурят прикритие, а може би и спасение. Рих веднага се стрелна наляво, без намесата ми, като добро ловно куче. Между мен и миридита имаше разстояние от около четирийсет конски дължини, но не мина и минута и вече бях на две дължини от него.

— Стой! Заповядвам ти! — извиках аз.

Скипетарят се обърна към мен. Вече беше приготвил пистолетите си и стреля. По прицелването му разбрах, че няма да ме улучи, размахах ласото над главата си и го хвърлих. В мига, когато примката се намираше над тялото на ездача като обръч, спрях жребеца си и дръпнах назад. Последва тласък, после вик — Рих стоеше здраво, кафявият кон продължи да тича напред, а миридитът се намери на земята, със стегната около ръцете и тялото примка. Видях, че Хайдар не мърда, но не бързах да слизам от коня. Не можеше да избяга.

Щом конят ми направи няколко крачки към него, видях, че пленникът беше затворил очи. Беше в безсъзнание. Останах на седлото и погалих коня си в знак на благодарност за усилията му. Жребецът беше много чувствителен към такива нежности. Той обърна шията си назад и посегна да ме оближе с език, но не можа да ме достигне. После се опита да ме докосне поне с опашката си. За да му доставя тази радост, се наклоних назад и протегнах ръка, по която той ме удари десетина пъти с великолепната си опашка, при което изцвили от удоволствие.

След малко дойдоха и спътниците ми. Учудих се, като видях с каква лекота препускаше старата кльощава кранта на шивача. Сякаш на старата кобила й доставяше удоволствие, че може хубавичко да се разтъпче. А мършавото джудже седеше на седлото несравнимо добре! Мисля, че крантата беше лицемер също като господаря си.

— Мъртъв ли е? — попита Халеф, като се приближиха.