През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Е — казах аз на Хайдар, — как ти харесва краят на твоето приключение?
— Бъди проклет! — изсъска отмъстителят.
— От устата ти не се леят благословени думи, но все пак не съм настроен зле към теб.
— Знам колко добре си настроен, знам. Ще ме убиеш!
— Грешиш. Ако исках да те убивам, днес много пъти можех да го направя.
— Нещо по-лошо ли си намислил?
— Ти как мислиш? — подпитах аз.
— О, има много начини да бъде обезвреден един отмъстител, без веднага да го убиваш.
— Например като го оставиш да умре от глад, както смятахте да направите с нас.
— Шейтанът ви помогна да се измъкнете! — изръмжа миридитът.
— Не, ако трябваше той да ни помага, щяхме да предпочетем да останем в колибата.
— Все пак сте с дявола, защото всичките сте неуязвими!
— Мислиш ли, че за това е необходима помощта на шейтана? Това човек може да направи сам, без чужда помощ. Само трябва да е достатъчно умен и да е понаучил някои неща. Наистина не се страхуваме от никакви куршуми, а също и от твоето джепане, което днес толкова грижливо зареди в цевта.
— Ах, ти си взел пушката ми?
— Не, виси си на седлото, а конят ти избяга с нея.
— Как би могъл тогава да знаеш, че съм заредил джепане?
— Винаги знам всичко, което трябва. Сега не можеш да се прибереш в Жиганци, а трябва да последваш съучастниците си, както се уговори с тях.
— Аз ли? Къде? — осведоми се Хайдар.
— Много добре знаеш. Те не тръгнаха ли пред теб през Енгели?
— Ефенди, кой ти каза?
— Сънувах. В съня си ги видях да те чакат на хълма отвъд Варци. Ти дойде, слезе от коня и тръгна да ги търсиш, за да им кажеш, че най-сетне сме тръгнали. После продължихте ездата си заедно. Ти обаче скоро се отдели от тях, за да дойдеш тук, където Суеф трябваше да ни набута в ръцете ти.
— Суеф! — извика миридитът изплашено.
Хайдар потърси с поглед Суеф. Направих се, че не виждам предупредителния поглед, който му хвърли дребосъкът. Този знак, изглежда, успокои миридита, защото той каза:
— Кой е Суеф?
— Твой приятел.
— Не познавам никакъв Суеф.
— А може би ще го познаеш, ако, както се надявам, заповядам да го набият с камшик пред теб. Ти се уговори с другарите си, че ако не се върнеш днес, значи съм мъртъв, но ако нападението ти не успее тази вечер, ще се присъединиш към тях. Не успя. Искаш ли да тръгваш? Отмъстителят не знаеше какво да мисли за мен, но все пак мрачно каза:
— Не мога да разбера откъде знаеш всичко. Но не ми и трябва да знам. Хайде свършвай по-бързо и ме убий!
— Защо да те убивам?
— Защото исках да ти отнема живота.
— За мен това не е никаква причина, защото съм християнин и не отвръщам на злото със зло.
— Значи тогава не познаваш закона за кръвното отмъщение.
— Знам го.
— Известно ли ти е, че докато съм жив, трябва да те преследвам и убия?
— Да.
— И въпреки това няма да ме убиеш?
— Не. Отбранявах се срещу теб и ти не успя нищо да ми направиш. Това е достатъчно. Ние християните не познаваме кръвното отмъщение, затова при нас убийството се наказва със смърт. Но теб те принуждава да убиваш законът за кръвното отмъщение. Не мога да ти се сърдя, че искаш да се подчиниш на закона.
Той ме погледна слисано, защото не можеше да схване думите ми.
— Но — продължих аз, — размисли дали съм заслужил кръвното отмъщение. Бях затворен. Трябваше да се освободя. Налагаше се да стрелям и не знаех кой седи отгоре. Брат ти сам си е виновен, че куршумът ми го улучи. Той знаеше, че оръжията ни са у нас. Много глупаво беше от негова страна да сяда отгоре.
— Ефенди, думите ти съдържат много зрънца истина!
— И защо Чурак искаше да ме остави затворен, докато умра от глад? Какво съм направил? Да не би да съм го обидил, наранил, окрал или ограбил? Не! Дойдох да разпитам за Жълтоликия. Беше свободен да избира дали да ми даде сведения или не и тогава щях да си тръгна с мир. Защо стана мой враг?
— Защото неговите приятели са твои врагове и защото искаш да погубиш Жълтоликия.
— Не, и това не искам да правя.
— Ти го търсиш и си убил шурея му Деселим. Над теб тегне кръвното отмъщение и няма да го избегнеш.
— Не съм убил Деселим. Той ми открадна коня, падна от него и си счупи врата. Аз ли съм убиецът?
— Трябваше да го оставиш да избяга! А ти си го гонил и преследвал.
— Ах, значи попадам под закона за кръвното отмъщение, защото не съм искал да позволя да откраднат коня ми? Слушай, отнасях се с уважение към вас, защото мислих, че сте храбри и чистосърдечни мъже. Но сега виждам, че сте страхливи, коварни подлеци. Вие сте жалки крадци, а като ви отмъкнат някоя плячка, казвате, че ние подлежим на кръвно отмъщение. Заслужавате човек да ви заплюе. Пфу! Сега вашият Жълтолик за мен е едно нещастно хлапе, а всички вие, които му служите, сте мизерни негодници, на които изобщо няма да обръщам внимание. Ставай и изчезвай оттук! Не се страхувам от теб. Стреляй по мен колкото искаш. Халеф, освободи го от ласото!