През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Това, разбира се, беше хубаво измислено, но понеже не беше искал позволението ми, за да тегли чертата под сметката, през последните две минути вече бях размотал ласото си.
Това оръжие, което в ръцете на обигран човек, може да стане страшно за противника, не е само американско, както много хора мислят. Всички номадски племена, които имат многобройни стада, си служат с него под различна форма и по свой начин. Унгарският чикош си служи с въжето или ласото по същия начин като руския табунщик. Туркмените със своите дълги, гъвкави кайи, както и монголите, остяките, тунгусите и киргизите изваждат отделни животни от стадата с примка.
Затова идеята да взема ласото със себе си по време на пътуването, не беше смешна. Бях влизал в контакт предимно с номади и плетеното ми, дълго десет метра ласо многократно ми беше свършвало чудесна работа. Споменато беше, разбира се, че преди много време то беше срязано и изхабено, затова трябва да разкажа, че си изплетох от ремъци ново, разбира се, не толкова добро ласо.
[#1 Коняр (унг.) — Бел. пр.]
Завързах края на ласото за халката в предната част на седлото. Исках да хвана миридита. Той сигурно досега не беше виждал ласо и може би нямаше представа как да се предпази от него. За да не му издавам предварително намеренията си, не държах примката в ръка, а я окачих на седлото. Затова пък взех мечкоубиеца. Това беше единственото оръжие, с което можех да се предпазя от брадвата. Впрочем този трик може да си го позволи само човек, който се е упражнявал да отклонява хвърлена по него томахавка с цевта на пушката си, така че брадвата да излети встрани, без да предизвика опасни наранявания, каквито обикновено се получават вследствие на неправилна отбрана. Докато брадвата лети, не е достатъчно само да се прецени на кое място ще удари тя, но и въпреки голямата скорост на приближаващото се с въртеливо движение оръжие да бъде различена дръжката от острието, иначе брадвата може да се плъзне около цевта на пушката и пак да улучи целта си. Преди всичко пушката, с която ще се отбива ударът, трябва да се държи с две ръце, иначе и брадвата и пушката ще те ударят в лицето, защото ударът е страшен. Освен това цевта на пушката трябва да е наклонена, за да се удари брадвата в нея под остър ъгъл и после да я отбие настрани. За това се изисква физическа сила, обиграност и набито око. Положението в момента беше следното: конят ми беше застанал така, че точно пред мен беше посоката, в която знаех, че се намират спътниците ми. Вляво от мен беше миридитът. Погледнах към него и разбрах, че се мъчи да види конниците. Едно неволно припряно движение на Хайдар ми издаде раздразнението, че Суеф не е тръгнал в указаната от клоните посока. Ако не бях казал на Халеф да се движат доста по-надясно, спътниците ми щяха да минат съвсем близо покрай миридита. Сега обаче те се движеха по края на откритата равнина, което, разбира се, не харесваше особено на дебнещия човек.
Видях конниците да се приближават. Сигурно и Хайдар ги виждаше. Но пръснатите наоколо храсти му пречеха да различава отделните ездачи, така че той не можеше да се убеди дали наистина съм с тях. Обаче като очакваше със сигурност да е така, тръгна. Първо бавно, а после по-бързо, докато конят му премина в бърз тръс.
Последвах миридита, с пушката в дясната си ръка, като гледах между нас винаги да има по някой храст. Действително, това беше излишно, защото вниманието на Хайдар беше насочено изключително напред и дори и през ум не му минаваше да се обърне назад. Меката почва заглушаваше тропота от копитата на коня ми, пък и шумът от неговия собствен кон не му даваше възможност да чуе, че съм зад него. Развръзката щеше да последва след няколко секунди. Не се страхувах, единствено брадвата му можеше да ми създаде грижи.
Скипетарят трябваше да мине покрай още два храста. Той профуча край последния и излезе в откритата равнина, като нададе пронизителен вик, за да ни изплаши. Спря коня си, вдигна пушката за стрелба, но не стреля. Дори и не се прицели, а нададе втори вик, вик на изненада, на гняв. Видя, че не бях при другите. Моите спътници също спряха. Халеф високо се изсмя.
— Какво искаш от нас? — попита той. — Защо гледаш така, сякаш си глътнал собствената си глава заедно с лепенката през бузата си?