През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Прекъснах разговора им с думите:
— Колко има още до Йерселю?
— Около час — отвърна Суеф припряно.
— Тогава можем да спрем там, за да се подкрепим. Има ли хан?
— Да, познавам ханджията.
— А къде предлагаш да пренощуваме?
— В Килисели. Познавам и тамошния ханджия.
— Колко е пътят дотам?
— От Йерселю четири часа.
— Защо избираш тъкмо това село?
— Защото е хубаво и се намира в равнината Мустафа, където човек може да получи в изобилие и евтино всичко, каквото му душа поиска.
— А колко е оттам до Юскюб?
— Осем часа.
— Добре, тогава оставаме в Килисели.
Шивачът яздеше отпред като водач и сякаш повече не го интересувахме. Тъй като Оско и Омар яздеха подире му, ние с Халеф можехме да говорим за него, без той да ни чува.
— Сихди — попита Халеф любопитно, — и ти мислиш, че той е Суеф, нали?
Потвърдих по ориенталски маниер с поклащане на глава. Халеф продължаваше да пита, като ме стрелкаше с поглед отстрани:
— Ще си удържиш думата за петдесетте удара, нали?
— Суеф трябва да ги получи, но не сега.
— Той напълно си ги заслужи. Учудих се, че му каза толкова много неща, макар да знаеш, че е наш противник.
— Направих го нарочно.
— Да, ти винаги имаш някакви скрити намерения. Предвиждаш нещата много по-далеч от нас и затова се преструваш, че вярваш на шивача предател. А аз бих го набил с камшик и зарязал.
— И после да събираш лоши плодове от тази постъпка. Докато е при нас, ще знаем всичко, което възнамеряват да предприемат съюзниците му срещу нас. Тази вечер пак ще направят нападение, което ще смятат за последно, понеже вярват, че ще е успешно. Довечера всички трябва да бъдем убити. Още не знам как смятат да го направят.
— Но ние ще го разберем, нали?
— Да, и то именно чрез шивача. По това, което върши, сигурно ще можем да си извадим извод какво ще се случи.
— Тогава ще си отварям очите на четири.
— Тъкмо за това исках да те помоля, защото не мога за всичко да се грижа сам. Заради крака си сигурно отново ще се наложи да пазя стаята. Вие тримата трябва да наблюдавате какво става навън. Трябва да имаме сведения за всичко: къде са аладжите, Баруд ал Амасат и другите, кога и къде ще разговарят с шивача, кога и къде трябва да бъдем убити.
— До много неща ще трябва да се доберем, сихди! Засега можем да се радваме, че сме се отървали от един от най-злите си врагове.
— Миридита ли имаш предвид?
— Да. Тази вечер вероятно няма да дойде.
— А аз мисля, че Хайдар ще дойде със сигурност.
— За да помогне на аладжите ли.
— Напротив, да се застъпи за нас.
— Ами, не вярвам!
— Аз пък вярвам. Той е честен миридит и е мой враг само защото куршумът ми е улучил брат му, но не и заради Жълтоликия. Мисля, че сега Хайдар ни уважава и се отвращава от коварното и вероломно поведение на останалите. Той знае, че съм му подарил живота. Кой човек не обича живота си? Затова се чувства задължен да ни се отблагодари.
— Че ти нали пощади и останалите? Да не би да ти благодариха?
— Не, но те са само жалки мерзавци. Ако имаха характера на Хайдар, неговата откровеност, отдавна да бяхме приключили с тях. Почти съм убеден, че той ще дойде и неговото присъствие ще ни е от полза.
Както беше казал шивачът, пристигнахме в Йерселю след около час. Беше планинско село, за което не може да се каже нищо особено. Спряхме при хана и поискахме да ни дадат храна: кисело мляко с царевични питки. Конете ни бяха нахранени и напоени.
Направи ми впечатление, че като наближихме селото, шивачът избърза пред нас. Той каза, че го прави, за да ни поръча нещо да се подкрепим. Халеф ме погледна, поклати глава и попита:
— Знаеш ли защо го прави?
— Ще каже в хана да не го наричат Суеф, а Африт.
— И аз така мисля. Но тогава сигурно е говорил предварително и с нашия ханджия в Жиганци!
— Може там да е познат само под името Африт.
— Или пък Илия не е бил искрен с нас.
— Това също е възможно, но не го вярвам.
След като се нахранихме, продължихме ездата си и скоро започнахме да се спускаме от западната страна на платото към споменатата равнина Мустафа, за прекосяването на която са необходими много часове. През плодородните поля, където реколтата вече беше прибрана, се стигаше до пътя, водещ от Енгели за Команова, а след четири часа видяхме пред себе си Килисели.
Местността беше прекрасна. Планини нямаше, но затова пък толкова по-прелестни намирахме намиращите се край пътя гори, в които имаше вечнозелени дървета. Минахме през великолепни овощни градини, където в изобилие зрееха южни плодове. Богати, но вече ожънати житни полета се ширеха отляво и отдясно, а като приближихме до селото, видяхме голям рибарник, в чиито кристални води се отразяваха дърветата на една голяма градина. Градината принадлежеше към огромна, подобна на дворец постройка, което в тази страна с бедняшки къщички не можеше да не направи впечатление.