През страната на скипетарите

— Аз веднага се досетих. Мозъкът ти е като прегорял и изсъхнал сладкиш, от който човек не може да изпита никакво удоволствие. Колко се учуди миридитът, като не видя нашия сихди при нас, и как се изплаши, като го съзря зад себе си! А после колко точно се прицели Хайдар в него! Знаеш ли защо не гръмна пушката му?

— Защото засече.

— Не, защото сме неуязвими. Разбра ли, шивачо на всички бедни шивачи! Моят сихди не ти ли каза предварително, че пушката на Хайдар няма да гръмне? А после оня хвърли чакана! Ти щеше ли да можеш да отбиеш брадвата?

— С моята бедна душа, не!

— С твоята бедна душа никога нищо не бе могъл да свършиш, защото душата ти е едно дълго и безпомощно нещо, като дъждовен червей, който напразно се гърчи в теб, за да измъдри някоя умна мисъл. Ами гонитбата! Виждал ли си някога как се сваля ездач от коня с ласо?

— Никога.

— Вярвам ти. Въобще ти не си виждал много, дори хиляди неща, които ние разбираме и можем. С какво може да излезе твоят Жълтолик срещу нашия ефенди? Нашата хитрост и храброст ще бъдат като винт, който се забива в тялото му!

— Моят Жълтолик ли? Не говори така!

— Ти го защитаваш!

— И през ум не ми е минавало!

— Не каза ли, че Жълтоликия ни превъзхождал и щял да ни погуби.

— Казвам ви го, защото от сърце искам да ви предупредя.

— Тогава и аз също толкова сърдечно ти казвам, че за в бъдеще трябва да си затваряш муцуната! Нямаме нужда от предупреждения. Сами знаем какво трябва и какво не трябва да правим, защото познаваме и себе си, и враговете си. В сравнение с нас са изсъхнали треви пред палми, чиито клони достигат облаците. Този Жълтолик ще лежи в краката ни, както лежи на земята сега миридитът. А всички, които му служат, ще смачкаме, както се натъпква тютюн в лула.

— Хаджи Халеф, какво съм направил, та говориш с мен така строго и сърдито?

— Ти постави Жълтоликия над нас! Това не е ли достатъчно? Ти още не си виждал прочут герой. Но пред себе си имаш мъже и храбреци, които презират Жълтоликия като муха, която ще хванат и смачкат с ръка!

За да не давам възможност на дребния хаджия, който беше във вихъра си, да се надува повече, го прекъснах:

— Като бях зад миридита, чух едно изсвирване. Кой беше?

— Шивачът.

— Защо?

— Каза, че през храстите било притичало куче.

— Да, ефенди, добре го видях! — обясняваше предателят усърдно.

— Какво те засягаше животното?

— Сигурно се беше загубило и можехме да го вземем с нас до следващото село, откъдето е вероятно.

— Така ли! Но миридитът като че ли познаваше това изсвирване.

— Едва ли.

— Той веднага скочи от земята и яхна коня. Изглежда, Хайдар се е бил уговорил със Суеф да предупреди приближаването ни с подсвирване. Голяма глупост от страна и на двамата, защото така се издават, че действат заедно. Вероятно предателят ще ми падне в ръцете и тогава ще му обърна внимание върху тази глупост.

— Не искаш ли да видиш миридита. Той се размърда. Скипетарят беше направил някакво движение с крака. Видях, че беше отворил очите си и гневно ме гледаше.