Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Сам ли измисли тая глупост, или Дилайла ти помогна?
— И тя го разбира. Но това няма значение. Ти си толкова прозрачен, по дяволите.
— Знаеш ли, като се разбирате двамата тъй добре, защо просто не я вземеш? Както усещам, доста общувате.
— А, сега пристъпваш към обвиненията и оскърбяваш приятеля, за да се махне и да не бъдеш принуден да си признаеш, че като пълен глупак си го прогонил.
Опрях лакти на масата и закрих лицето си с длани.
— Между нас с Дилайла няма нищо — заяви той — и ти го знаеш. Но между вас двамата има. И ако сега му обърнеш гръб, значи по-голям тъпанар не съм виждал в живота си.
Погледнах го.
— Тя те е пратила да ме увещаваш, нали?
— Не, глупако, помниш ли, че ми заръча да не я каня? Дори не знае, че си в Токио и се тревожи за теб. Ще й се обадя да я успокоя, та да не ставам съучастник в детинщините ти. Но ако си умен, ще ме изпревариш.
Допих уискито и станах.
— Прави каквото искаш — хвърлих няколко банкноти на масата. — Аз дойдох само за да си взема парите.
55.
Върнах се в Рио. Не беше дом, просто място, където живеех в момента. Но нямах къде другаде да отида. Будувах до късно, спях до късно и много се разхождах. Изчетох няколко книги за справяне с трудни психологически ситуации. Никоя нямаше търсеното от мен заглавие: „Десет стъпки за премахване на съвестта у убиец“ или „Как да живеем добре след измяна“, с две думи, нещо от сорта. Но все пак намерих няколко добри съвета.
Отдавах се най-вече на тежки тренировки по джиу-джицу. Отначало си мислех, че имам лека мания — както например някои хора страдат от мания за ядене. После реших, че може би се опитвам да отрека идването на старостта, защото щом можеш да тренираш два часа в задушна зала през декемврийското лято в Рио, значи си безсмъртен.
Но когато тренировките станаха все по-напрегнати и доведоха до няколко дребни травми, аз осъзнах какво става всъщност. Опитвах да се накажа. Защото дълбоко в себе си разбирах, че всичко казано от Докс в „Хартман“ е истина.
Понякога си мисля, че стремежът да вярваме на собствения си мироглед е най-могъщата интелектуална повеля — мисловен еквивалент на храненето, битките и секса. Хората усърдно изкривяват фактите до неузнаваемост, за да ги пригодят към своите предположения. Пренебрегват очевидното, избират незначителното и го втъкават в килим от самоизмама само за да оправдаят една идея, независимо колко е немощна или пагубна.
Точно това правех. Как го нарече Докс? Моето „сам съм против целия свят“. Това беше. И за да подкрепя тази глупост, се самозалъгвах за редица неща.
Първо, прекалено надценявах спомена за Мидори. Да, между нас имаше привличане. А когато Ямаото ни гонеше в Токио, имаше и сблъсъци, тъй че искрите бяха неизбежни. Но след като се разделихме, исках да вярвам, че онова между нас е уникално, че никога няма да се повтори. Защото ако е изключително, трябва да бъде изключение, може би изключението, което потвърждава правилото. А правилото е да бъдеш винаги сам и да не се доверяваш на никого.
Но моето партньорство с Докс не пасваше на правилото. А връзката ми с Дилайла подсказваше, че Мидори също не е единствена. И сега някаква извратена част от мен се мъчеше да превърне Докс и Дилайла в нови изключения, за да може пак да възкликне: „Видя ли? Казах ти!“
Всъщност съсипвах себе си. Крайно време беше да спра. Един ден се обадих на клетъчния телефон на Дилайла. Когато отговори, я попитах:
— Дали ще е добре, ако дойда да те видя?
— Не знам. Добре ли ще е? — каза тя след дълго мълчание.
— Не съм сигурен. Но бих искал да проверя.
Ново мълчание.
— Аз също.
— Къде си? В Париж?
— Не, върнах се в Барселона.
— Ново прикритие?
— Не. Просто ми трябва ново място за известно време.
— Как мина в работата?
— Анкетата приключи. Казаха, че ще ме накажат с официално мъмрене. Рекох им, че ако го сторят, могат да ми целунат задника и да си търсят друга да им работи. Сега преразглеждат случая.
— Какво ще правиш?
— Не знам. Хубаво би било да го обсъдя с някого.
— Идеята ми харесва. И аз трябва да обсъдя с някого много неща.
— Кога можеш да пристигнеш?
Помълчах, после казах:
— Хващам първия самолет, ако няма да ме изпъдиш.
Тя се разсмя.
— Добре, какво чакаш?
Усмихнах се.
— Нека да си приготвя багажа. Ще ти се обадя.
Същия ден в четири следобед имаше полет на „Иберия“. Запазих си място и позвъних на Дилайла, че идвам. После се обадих на Докс.
— Аз съм — казах. — Джон.