Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Дълбоко въздъхнах, върнах сензора на гърдите му и станах.
След малко сестрата дотича.
— Нещо не е наред — казах аз. — Мисля, че не диша.
Тя бързо се втурна към леглото и започна да го преглежда тъй напрегнато, че дори не забеляза кога излязох.
54.
Отидох в един бар, който харесвах — „Хартман“ в Гинза. „Хартман“ е старо, но елегантно заведение, цялото в махагонова ламперия, с меко осветление, а барманите са с официални ризи и папийонки. Имат сериозно отношение към коктейлите и разполагат с превъзходен избор от малцови уискита. Точно това ми трябваше в момента.
Когато стигнах там, позвъних на Докс и му казах къде може да ме намери, ако желае.
— Как мина в Ню Йорк? — поинтересува се той.
— Добре. Всички са мъртви.
Нещо в гласа ми навярно му подсказа да не разпитва повече.
— Ще се обадиш ли на Дилайла? — попита. — Още е тук.
— Не искам да я виждам. Ако ще идваш, ела сам.
Изкачих се с асансьора до шестия етаж и влязох.
Двамата бармани се поклониха и ме поздравиха с тихо „Ираша имасе“. Поисках място до прозореца и единият ме придружи дотам. Обикновено „Хартман“ се оживява след полунощ и сега разполагах с цялото заведение.
Поръчах си шестнайсетгодишен „Лагавулин“. Чист. Пих и гледах улицата под себе си. Съсредоточих се върху вкуса, аромата, усещането в гърлото. Мъчех се да не мисля.
Докс се появи след четирийсет и пет минути. Тъкмо си бях поръчал четвъртия „Лагавулин“. За щастие почвах да се замайвам.
Той седна отсреща.
— Да си поръчам ли същото, или е лекарство?
— А, лекарство е — рекох.
Той е обърна към сервитьора.
— За мен двойна „Столичная“ с лед. Не, тройна. Мисля, че имам да наваксвам.
Преведох, после казах:
— Не вярвах да те заваря в Токио.
— А къде очакваше да бъда?
Свих рамене.
— Не знам. Където живееш. Където и да е.
— В момента се готвя да се преселя на остров Бали. Харесва ми там. Онзи малък удар в Уаджима ще улесни нещата. Но мисля първо да остана няколко дни в Ропонги. А и се надявах да дойдеш, та да се видим.
Сервитьорът донесе напитките и се отдалечи.
— Наздраве — вдигна чаша Докс.
Чукнахме се. Докс изгълта две трети от водката и въздъхна доволно. Облегна се назад.
— Ще ми кажеш ли какво стана в Ню Йорк? — попита.
Разказах му всичко. Докато говорех, се чувствах някак откъснат от думите, сякаш слушах чужда реч. Навярно от пиенето.
— Дявол да го вземе, мой човек — промърмори, когато свърших. — Съжалявам. Наистина.
Кимнах и изпразних чашата си. Докс стори същото и кимна на сервитьора за още.
— Но знаеш ли — продължи той, — сега те са в безопасност. И ти също, след като Ямаото е мъртъв.
— Да — потвърдих. — В безопасност са.
— Искам да кажа, дай им време. Ти си баща на детето и нищо не може да промени това. Рано или късно Мидори ще се осъзнае. Уплашила се е, нормално, но това няма да трае вечно. Кръвта е могъща сила, готин. Разсмях се мрачно.
— Странно, тя каза същото.
Сервитьорът донесе напитките. Взе празните чаши и се отдалечи.
Докс отпи глътка.
— Знам какво става с теб и Дилайла, мой човек — поде той.
Погледнах го.
— Какво знаеш?
— Че недоразуменията помежду ви станаха доста.
— Така ли го наричаш? Знаеш ли какво е направила? Отишла в Ню Йорк да подплаши Мидори. Бива си я — успяла е.
— Знам. Каза ми. Чувства се ужасно заради това. Опитала се да ти каже, когато заминаваше за Ню Йорк, но ти не си я изслушал.
— Какво има за казване? Стореното си е сторено.
— Сбъркала е и толкоз. Сама го разбира.
— Тъй ли? Майната й.
— Извинявай, готин, но не е ли възможно да се окажеш малко неблагодарен?
Отпих глътка уиски и го изгледах свирепо. Той не извърна очи.
— Знаеш, че тя долетя от другия край на света и рискува живота си, за да ти помогне. Уби един човек, който се опитваше да те очисти. И уби още двама, щом осъзна, че ако останат живи, ще посегнат на семейството ти.
— Знаеш ли защо дойде? Чувстваше се виновна заради онзи фокус с Мидори зад гърба ми. Заради който Мидори откачи и ме вкара в капана.
— Какво значение има защо е дошла? Тази жена се е посветила на теб, мой човек, ама ти бързаш да се върнеш към старото „сам съм против целия свят“ и заради тия глупости не желаеш да я приемеш.
Погледнах го.
— Какво искаш от мен, Докс?
— Искам да не се превръщаш в жалък отшелник, както явно желае една част от теб.
— Искаш да ти кажа, че съм наранен? Че се чувствам предаден? Е, няма. Не ми трябва рамо, на което да плача.
— Трябва ти, готин. Нуждаеш се от някого.
— Грешиш.
— Виждам какво правиш. Наранен си, защото вярваше. И сега си казваш: „Видя ли? Правилно не вярвах на никого, ето до какво води доверието. Край, вече на никого няма да вярвам“.