Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Дори не спрях поглед върху него. Щеше да остане с чувството, че изобщо не съм го забелязал.
Продължих напред, като се оглеждах все тъй небрежно. И ето че в отсрещния край на залата зад групичка посрещачи се прикриваше друг японец със зализана коса, по-висок и по-грозен от първия. Някои хора са създадени за потайност, други за сплашване. Тези двама очевидно бяха от втората категория.
Откъде знаеха, че трябва да ме чакат тук? Навярно не знаеха със сигурност. Но се бяха досетили, че Мидори ще се свърже с мен веднага след заплахата. Тя твърдеше, че не им е казала нищо, но в уплахата можеше да е споменала за Токио, колкото да им даде нещо. Оттам те можеха да съобразят, че ще хвана първия пряк полет от „Нарита“ до „Кенеди“, и да чакат на изхода за пристигащи пътници. Ако не дойдех с този полет, щях да пристигна със следващия.
После се замислих. Но защо да не останат при Мидори? Там е най-сигурната позиция. Може би са си мислили, че тук имат по-добър шанс да ме изненадат. Или…
Стига! По-късно щях да размишлявам. В момента бе важно само какво ще стане сега.
Изкачих се с ескалатора към зоната за заминаващи, като се движех така че на няколко пъти създадох възможността незабелязано да погледна назад. Двамата приятели не изоставаха. Добре.
Не вярвах да ме нападнат тук. Имаше твърде много камери. Но в тоалетната? Би било твърде добра възможност, за да я пропуснат. Господи, надявах се ножът още да е там.
Минута по-късно влязох в тоалетната, където бях скрил ножа, преди двамата с Докс да потеглим за Токио. Знаех какво си мислят онези: Току-що слезе от международен полет и носи само ръчен багаж, няма начин да е въоръжен. А за разлика от останалите места по аерогарата, в тоалетната няма камери. Можем да свършим работата и да отлетим за Япония преди полицаите да разберат кого да търсят. Даваме му минута да се разкопчае, да седне, така ще е най-безпомощен. И тогава ще го очистим.
Откъде знаех? По дяволите, точно така бих постъпил и аз.
Влязох и вратата се затвори зад мен. Имаше шест кабинки. Всички бяха свободни. Освен една. Същата, където бях скрил ножа. По дяволите. Почти без да мисля, изрекох с властен тон:
— Сър, трябва да напуснете незабавно. Никакъв отговор.
— Сър, вие в кабинката. Трябва незабавно да напуснете тоалетната. Веднага.
Иззад вратата долетя глас:
— Какво?
— Сър, провежда се антитерористично учение. Ако до десет секунди не напуснете кабинката и тоалетната, ще наредя да ви арестуват. Едно. Две.
На три чух шума на вода. А преди да стигна до седем, човекът изхвръкна от кабинката, като с едната ръка се мъчеше да закопчае колана си, а с другата мъкнеше пътна чанта.
— Какво става, по дяволите? — попита той, докато минаваше край мен.
— Секретно е, сър — подхвърлих, когато той стигна до изхода. — Но ви благодаря за съдействието. Приятен полет.
Влязох в кабинката, паднах на колене и опипах зад тоалетната чиния.
Ножът беше изчезнал.
Хайде, помислих си аз. Хайде, хайде…
Знаех, че съм в същата кабинка — третата откъм входа. Дори напипвах следи от лепенката върху порцелана. Но ножа го нямаше.
Може би някой го бе намерил случайно. Или охраната на летището проверяваше редовно обществените места за контрабанда. Нямаше значение. Важното беше какво да предприема сега.
Станах и бързо минах в кабинката за инвалиди. Тя беше последна, най-далече от входа, и за разлика от останалите вратата се отваряше навън, а не навътре. Затворих я зад себе си, но ключалката не я задържа. Когато я пуснах, тя бавно се отвори навън.
Мамка му! Откъснах тоалетна хартия, смачках я на топче и го притиснах с ръба на вратата. Този път тя остана затворена.
Измъкнах от чантата си чифт обувки и панталон. Сложих обувките пред тоалетната чиния и надиплих панталона отгоре. Отвън щеше да изглежда съвсем нормално, поне на пръв поглед.
Чух как външната врата се отвори. Гореща вълна от адреналин плъзна из гърдите и слабините ми.
Седнах на тоалетната чиния, хванах скобите от двете страни на кабинката и вдигах крака напред.
Изостреният ми от напрежението слух ясно долови далечното щракване на сгъваем нож. После още едно.
Стъпки отляво. Безшумно дишах през устата. Стъпките се приближиха. Още.
Спряха точно пред мен. През процепа на вратата зърнах неясен силует. Силуетът започна да се привежда, искаше да надникне отдолу.
Нададох боен вик и блъснах вратата с крака. Тя изхвръкна навън и се стовари върху лицето на бандита. Той падна по гръб и нещо изтрака на пода.
Излетях от кабинката. Другият бандит беше отляво с нож в ръката. Преди да превъзмогне изненадата от моя вик и падането на партньора си, аз изревах отново и сграбчих с две ръце китката му.