Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Да — отбелязах. — Подозирах, че си сътрудничите повече, отколкото показвате.
— Той е добър човек.
Разсмях се.
— Просто виждаш себе си в него.
Той се усмихна.
— Знаеш ли, синът ми щеше да е на неговите години.
— Липсва ти, нали?
Тацу кимна.
— Всеки ден. Но скоро ще го видя.
Не исках да споря дали ще е скоро и кого ще види. Личеше си, че не му остава много. А кой можеше да каже какво го чака отвъд?
Няколко минути седяхме мълчаливо.
— Хайде, налей си още — подкани ме той. — Аз още се мъча с моето.
Налях си и пак се чукнахме. Отпих, той вдъхна и пак поседяхме.
— Искам да те помоля за нещо — каза Тацу.
— Дадено.
— На горната лавица в гардероба има пакет. Ще го извадиш ли?
Станах и го взех. Беше опакован с кафява хартия и завързан с канап. Понечих да го подам, но той поклати глава.
— Хайде, отвори го.
Развързах канапа и разгънах хартията. Вътре имаше шишенце калиев хлорид и спринцовка. Погледнах го и той кимна.
— Онегай шимасу. Моля те.
Изведнъж осъзнах защо беше попитал дали Ямаото е страдал. Поклатих глава.
— Не ме моли за това, Тацу. Моля те.
— След като с Ямаото е свършено, вече нямам върху какво да се съсредоточа, за да прогоня болката. Не издържам. А не искам последните ми дни да минат в морфинова мъгла.
— Тацу, не мога.
— Това съсипва и близките ми. Жена ми седи до мен и я чувам как плаче, когато си мисли, че съм заспал.
— А внукът ти? Нали каза…
— Небесата да са ми на помощ, вече не е достатъчно.
— Но ти разговаряш с него. Видях те как му шепнеше.
— Да. Тази вечер му казах сбогом. И обещах, че ще се опитам да бдя над него.
Огледах се, търсейки убедително възражение. Посочих гърдите му.
— Виж сега, те са те свързали с монитор. Ще дотичат и ще те съживят. Не искам…
— Ако ми кажеш, че няма начин това да се преодолее, ще бъда много разочарован.
Мълчаливо поклатих глава.
— Има ли начин? Рейн-сан, моля те.
Затворих очи и кимнах.
Той посегна и хвана ръката ми.
— Тогава го направи.
Дълго чаках и го гледах в очите с надеждата да се разколебае. Напразно.
Разкопчах двете горни копчета на ризата си, посегнах и хванах лепенката над сърцето му. Погледнах го. Той кимна.
Дръпнах лепенката и я притиснах към гърдите си. Около минута седяхме неподвижно. Гледах монитора и виждах ударите на сърцето си. Биеше бързо и силно. Сестрата подаде глава през вратата.
— Ишикура-сан, добре ли сте?
Тацу се усмихна.
— Много добре.
Седях с гръб към нея. Тя не видя, че проводникът влиза под ризата ми. Сестрата кимна.
— Сигурно е имало срив в един от апаратите. Извинявайте за безпокойството.
— Няма нищо. Бихте ли повикали моя човек отвън? — помоли Тацу.
Тя кимна и излезе. Телохранителят влезе след миг.
— Късно е. Защо не се прибереш? — предложи му Тацу.
— Господине, смяната ще е чак след трийсет… — възрази телохранителят.
— Няма нищо. Моят приятел ще ме пази дотогава.
— Господине…
Тацу го погледна и за момент си възвърна предишната свирепа строгост.
— Не ме карай да те моля отново.
Телохранителят кимна отривисто и излезе.
Тацу се отпусна на леглото и изстена. Усилието да си върне за миг предишната личност го бе изтощило.
— Добре — каза той и посочи венозната система на ръката си.
Напълних спринцовката и я пъхнах в една от клапите. Сълзите, с които се борех, бликнаха от очите ми.
— Винаги съм се чудил как си вършиш работата — отбеляза Тацу.
Погледнах го.
— Обикновено не плача.
Той се разсмя безсилно.
— На никого няма да кажа.
Изключих системата над клапата и стегнах тръбата с канапа от пакета. Бяхме готови. Но все още се колебаех.
— Рейн-сан, какво чакаш?
Стиснах ръката му и го погледнах.
— Ти ми беше добър приятел. Благодаря.
Той се усмихна.
— И ти на мен. Нямаше кого другиго да помоля. Знаеш това, нали?
Кимнах, но не казах нищо.
— Сега се погрижи за семейството си — каза той. — Няма нищо по-важно. Грижи се за момченцето.
Кимнах отново и сълзите бликнаха още по-силно.
— Дълго чаках да видя сина си — продължи Тацу. — Моля те, помогни ми да ида при него.
Стиснах ръката му още по-силно и натиснах буталото.
Той ме гледаше, после изведнъж погледът му мина през мен и се насочи към нещо невидимо. Или към някого. Натискът на пръстите му отслабна, после съвсем изчезна.
Издърпах спринцовката, прибрах я в пакета и развързах системата. Затворих очи и останах да седя до него. Стисках ръката му и се чувствах опустошен, нещастен и сам.
След няколко минути се наведох и го целунах по челото.
— Бъди със сина си — изрекох.