Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Мълчание. После тя каза:
— Мразя те.
Кимнах.
— Знам.
50.
Втурнах се към хотела да си взема паспорта, като попътно звънях на авиолиниите да проверя какви полети има. Първият, който можех да хвана, беше на японските авиолинии. Излиташе в седем и пет вечерта и кацаше в Ню Йорк в пет следобед същия ден. Запазих си място.
Освободих хотелската стая и върнах вана, преди да хвана влак за аерогарата. Можех да помоля Докс да свърши работата, но имах чувството, че ако нямам задача, ще експлодирам.
По пътя за аерогарата телефонът ми иззвъня на два пъти — веднъж се обади Докс, веднъж Дилайла. Не отговорих.
Мислех как да намеря двамата наемници, които заплашваха Мидори. Не очаквах да е трудно. Сигурно в момента я наблюдаваха и чакаха да се появя. А аз непременно щях да се появя. Само че не където и когато очакваха.
Но тогава най-сетне заговори един вътрешен глас, който бях доловил още след разговора с Мидори. Той повтаряше две простички думи: Мразя те. Но досега не исках да се вслушвам в него.
Както и да се обърнеха нещата, Мидори вече никога нямаше да повярва на уверенията ми, че мога да скъсам с предишния си живот. Тази възможност бе отминала. Сега можех само да се надявам да върна предишното положение. Всичко друго, за което се борех, което желаех, бе станало недостъпно.
Нямах апетит, но спрях в една закусвалня на аерогарата и се заставих да ям. Тялото ми искаше да се впусне в главоломен бяг, но все още бе твърде рано. Трябваше да запазя спокойствие. Докато дойде времето да не бъда спокоен.
Когато обявиха качването в самолета, намерих едно тихо ъгълче встрани от опашките и позвъних на Докс. Той отговори незабавно.
— Хей, човече, къде беше? Получи ли съобщението ми?
— Видях, че си се обаждал. Извинявай, досега не успях да се свържа с теб.
— Наред ли е всичко?
— Ямаото е мъртъв. Сърдечен удар в болницата.
Мълчание.
— Знаех си, че ще се впуснеш в солова акция — каза после Докс. — Наистина си непоправим, готин. Но добре си се справил, поздравления.
— Да.
— Все пак трябваше да ми се обадиш.
— Извинявай. Не искам да те подлагам на повече рискове.
— Какви ги дрънкаш? Забрави ли, че сме партньори?
— Слушай. Нямам време за разговори. След малко излитам за Ню Йорк.
— Ню Йорк? Какво става?
Разказах му за обаждането на Мидори.
— Дявол да те вземе, човече, защо не ми каза? Веднага пристигам на летището.
— Самолетът излита след малко. Няма да успееш. Дори и да дойдеш, аз вече ще съм заминал. И докато пристигнеш в Ню Йорк, всичко ще е свършило. По един или друг начин.
— Дявол да те вземе, Джон, ти си глупак! Имаш приятели, човече, хора, готови да ти помогнат.
— Не ми трябва вашата помощ.
— Друг път! Явно не разсъждаваш нормално. Чакай, задръж, тук пием кафе с Дилайла. Тя иска да те чуе.
След кратка пауза Дилайла изрече:
— Джон, какво става?
Разказах й за обаждането на Мидори.
— О, Боже — ахна тя. — Защо не ни се обади?
Опашката пред изхода намаляваше.
— Битката не е ваша — отвърнах.
— Наша е.
Не отговорих. Имаше ли смисъл да спорим? Не е ваша — наша е.
— Докс ми каза защо не си тръгнал след Ямаото, когато той избяга от клуба — продължи Дилайла. — Върнал си се заради мен.
Отново не отговорих. Станалото в клуба вече нямаше значение.
— Джон, нека да ти помогнем. Моля те.
— Виж, благодарен съм ви. Наистина. Но трябва да тръгвам.
— Така си го нагласил. Изчакал си, за да се обадиш, когато е твърде късно. Да не би да се страхуваш, че ще те убедим да помогнем?
Обявиха последно повикване за моя полет.
— Самолетът излита — казах.
— Чакай. Искам да ти кажа нещо за Ню Йорк… — започна тя.
— Не сега. Ще имаме друга възможност.
— Но…
— Обещавам — казах и затворих.
51.
Дванайсетте часа полет до Ню Йорк бяха истинско мъчение. Не можех да спя, но не бях и съвсем буден. През повечето време зяпах навън в мрака и се мъчех да не мисля. Чувствах се като котката на Шрьодингер, затворена в стоманен сандък, нито жива, нито мъртва, очаквайки намесата на някакво външно събитие да разреши веднъж завинаги неопределеното ми положение и да ме освободи от това чистилище.
Излязох от граничния контрол и тръгнах през чакалнята, влачейки подир себе и пътната чанта. Оглеждах тълпата, сякаш бях най-обикновен пътник, слязъл от самолета и търсещ къде да хване такси. Наляво, средата, надясно, няма проблеми отпред. Сега по-надалече…
Ето! Едър японец със зализана коса, черно кожено яке и заплашителна усмивка ме гледаше с подчертано безразличие. Типичен човек на якудза, точно според описанието на Мидори.