Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Четвърт век бях тренирал джудо в знаменития токийски клуб „Кодокан“. Четвърт век всекидневни упражнения за хващане и извиване на тежките памучни джудо-ги. Напоследък в Рио се бях увлякъл от бразилското джиу-джицу. А отгоре на всичко редовно правех упражнения за китките и пръстите. Без излишна скромност мога да кажа, че хватката ми е като капан за мечки.
Стиснах с всичка сила и бандитът изрева. Ножът му издрънча на пода. Пристъпих напред, сграбчих го отдолу за топките и стиснах отново. Той изпищя и се прегъна надве.
Другият бе коленичил и опипваше за ножа под мивките. Хванах го за коженото яке и дръпнах назад. Той се опита да ме ритне, но аз очаквах това и стоях отстрани. Ритникът профуча край мен. Заобиколих откъм главата му, хванах го за гърба и забих коляно в лицето му. Той отхвръкна назад. Паднах долу, стиснах ножа, претърколих се и скочих на крака.
Другият се тътреше към изхода, все още превит надве. Хванах отдолу крачола на панталона му и го дръпнах към себе си. Той се просна по очи. Притиснах гърба му с коляно, блъснах лицето му в пода и пъхнах ножа под шията му. Забих острието, после дръпнах назад и нагоре.
Раздаде се влажен, бълбукащ звук, нещо средно между задавен вик и кипнала течност. Отскочих, за да не ме опръска кръвта, и се завъртях към партньора му. Той бе седнал и се влачеше заднишком. Лицето му беше смазано и обляно в кръв — не знам дали от вратата или от удара с коляно.
Опря гръб в стената и опита да се изправи на крака. Ритнах го в топките и той със задавен стон се прегъна напред. Минах зад него, притиснах с пръсти очите му и дръпнах главата назад. После завъртях ножа и почти го обезглавих. От зейналата рана шурна кръв и аз го блъснах настрани. Той с трясък се удари в една от кабинките и падна на пода.
Погледах се в огледалото. Целият бях оплискан с кръв. Но якето ми беше тъмно и петната нямаше да личат. Закопчах го догоре. Изплакнах треперещите си ръце на един от крановете, сгънах ножа и го пъхнах в джоба на панталона си. После се наплисках с вода, навлажних си косата и така едновременно избърсах кръвта и промених външността си.
Външната врата се отвори. Хвърлих поглед натам. Негър с костюм се канеше да влезе. Когато видя гледката, той застина.
— Бях нападнат — заявих с висок, изплашен глас, като го гледах в краката, за да не вижда добре лицето ми. — Потърсете полиция. Моля ви.
Той отстъпи назад. Сега трябваше да побързам.
Изтичах до кабинката за инвалиди и натъпках в чантата обувките и панталона. Когато излязох, наложи се да прескоча кървавата локва по плочките. Исках да избърша всичко, което съм докосвал, но просто нямах време. Излязох навън. Всичко беше спокойно. Приведох глава и се отправих към стоянката за таксита.
Десет минути по-късно седях в такси и пътувах към Манхатън. Усещах, че почва да ми се вие свят. През главата ми мина безумна мисъл: Дявол да го вземе, какво ли не прави човек, за да си набави нож в Ню Йорк, и едва не се разсмях.
С Ямаото най-сетне бе свършено. Току-що бях приключил последната си задача. Мидори и Коичиро бяха в безопасност.
52.
От таксито се обадих на Мидори да съобщя, че идвам. Но тя не вдигна. С браузъра на телефона проверих нейния уебсайт. Имаше концерт в Уест Вилидж, в някакво заведение, наречено „Детур“. Обадих се там. Жената отсреща ми каза, че Мидори няма да свири там тази вечер. Отменила концерта.
— Знаете ли защо? — попитах.
— Не, съжалявам. Личен проблем, само това знам.
Заръчах на шофьора да ме откара до ъгъла на Седмо авеню и Блийкър в Гринич Вилидж. Оттам щях да продължа пеш до апартамента й.
Когато слязох от таксито, вечерното раздвижване във Вилидж беше в разгара си. Гледах как край мен минават весели, доволни младежи с протрити кожени якета и скъпи обувки. Имах чувството, че съм попаднал в сцена от някакъв сюрреалистичен филм.
Предпазливо тръгнах към сградата на Мидори. Тацу бе казал, че са само двама, но предпазливостта беше станала моя втора природа.
Когато се уверих, че няма да се натъкна на други посрещачи, се насочих към входа. Портиерът бе същият както миналия път.
— Идвам при Мидори Кавамура — казах.
— Тя очаква ли ви?
— Би трябвало.
Той кимна и влезе. Усещах, че е редно да изчакам, но го последвах. Човекът не възрази. Вдигна слушалката на телефона и набра номер. След малко каза:
— Здравейте, госпожо Кавамура. Имате посетител. Казва, че го очаквате. — Помълча и ме погледна. — Как ви е името?
— Джун — отвърнах.
Той повтори името ми по телефона. После пак ме погледна.
— Тя не може да слезе — уведоми ме.