Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
На другата сутрин отлетях за Лос Анджелис, а оттам за Токио. Връщах се само за да видя Тацу. И за парите от Уаджима.
Когато самолетът излетя, бях толкова изтощен, че успях да заспя. Спах почти през целия полет. Така беше много по-добре, отколкото да остана насаме с мислите си.
Кацнахме привечер. Смрачаваше се и имах чувството, че започвам живот във вечна нощ.
Когато излязох от митницата, включих японския си клетъчен телефон. Имах три съобщения. Господи, трябваше ми секретарка!
Първите бяха от Докс и Дилайла, които опитваха да се свържат с мен. Третото беше от Канезаки. Неговото гласеше само: „Обади ми се.“
Не исках, но можеше да е нещо служебно. Набрах номера.
— Хей — изрече той след първия сигнал. Беше видял от кой номер му звънят.
— Търсил си ме — казах.
— Да. Докс ми върна екипировката. И докладва. Добра работа.
— Ако ще ми напомняш, че ти дължа услуга — отбелязах със застрашително спокойствие, — не си избрал момента.
— Не е това. Обаждам се заради Тацу.
Стиснах зъби.
— Какво има?
— Днес отидох да го посетя, както ми заръча. Не е добре.
— Ама че новина!
Той помълча, после попита:
— Ще ми кажеш ли какво те прихваща?
Неволно се усмихнах на тарикатския му тон.
— Бих ти казал, но историята е дълга.
— Така или иначе, затова те търсех. Знам, че знаеш и сигурно ще го посетиш, но реших да ти се обадя за всеки случай.
Кимнах.
— Добре. Благодаря.
— Има и още нещо. Вероятно си чул.
— Какво?
— Нашият стар приятел Ямаото Тоши умря. От усложнения след операция на огнестрелни рани.
— Не може да бъде.
— Да. Все се чудя дали някой не му е помогнал.
— Знам ли? Той имаше много врагове.
Канезаки се разсмя.
— Трябва да поговорим. — Помълча, после добави: — Без ангажименти.
Да, бе.
— Скоро — отвърнах. — Но не сега — и затворих.
Хванах експрес „Нарита“ до гара Токио. Настаних се в невзрачен хотел, където се изкъпах, избръснах и преоблякох. Потърсих магазин за напитки, после отидох при Тацу.
Телохранителят ме пусна да вляза. Дъщерята на Тацу отново седеше с внука му до леглото. Имаше и една симпатична възрастна жена, навярно съпругата му.
Тацу спеше. Дъщерята ме поздрави и представи другата жена — наистина се оказа съпруга му.
— Той заръча да го събудим, ако дойдете — каза дъщерята. — Но сега не съм сигурна.
— Не, оставете го да поспи — възпрях я. — Нуждае се от сън.
В същия миг Тацу отвори очи.
— Вече никой не ме слуша — рече и ни изгледа.
Разсмях се. Хитрец до последно.
— Можеш ли да поостанеш? — попита ме той.
Кимнах.
— Докато ме търпиш. Тацу погледна двете жени.
— Защо не се приберете? Цял ден стоите тук и знам, че сте изморени. Ще си побъбря малко с моя приятел и после смятам да поспя. Бива ли?
Жените станаха. Също като първата вечер, когато го посетих, Тацу целуна внука си за сбогом и му прошепна нещо, преди да си тръгнат. Този път му беше по-трудно и на два пъти изстена от болка, но се справи.
— Чух за Ню Йорк — каза, когато останахме сами. Зачудих се как може да е разбрал за Мидори, после осъзнах, че говори за станалото преди това на аерогарата.
— Куро? — попитах.
Той кимна.
— Не е недоволен. Онези хора бяха безполезни за него и можеха да представляват заплаха. Куро няма нищо против теб.
— Добре, омръзна ми от вражди.
— Видя ли Мидори и сина си?
Кимнах.
— И успя ли да й обясниш?
Пак кимнах.
— Да, така ми се струва. Мисля, че всичко ще бъде наред. Може би ще трябва време, но ще стане.
Той се усмихна. Сега разбирах колко е изтощен и смазан от битката с болестта, щом можеше да се хване на лъжата ми.
— Донесох ти нещо — казах и извадих бутилката, която бях купил.
Подадох му я, но той беше толкова слаб, че трябваше да му помогна да я задържи. Огледа бутилката.
— Шейсетгодишен „Лагавулин“. Ох, как ми липсваше хубавото уиски.
— Искаш ли да го помиришеш?
— Да, а ти пийни заради мен, бива ли?
— Добре.
Налях по един пръст в две пластмасови чашки. Чукнахме се.
— Канпай.
Пресуших моята на един дъх. Тацу вдъхна дълбоко и се усмихна.
— Дребните неща правят живота, нали?
— Да. Май си прав.
— Знаеш ли, днес Канезаки ме посети.
— Нима?
Той кимна.
— Трябва да поддържаш връзка с него. Ние… работехме заедно над нещо. Може да те заинтересува.
Зачудих се дали е свързано с „услугата“, която Канезаки рано или късно щеше да поиска.