Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Колегите му няма ли да заподозрат, че стрелбата е негова работа?
— Възможно. Досега точно този страх винаги го възпираше да предприеме каквото и да е срещу Ямаото въпреки настойчивите ми съвети. А разбира се, и страхът от последствията, ако ударът не успее. Сега го изправихме пред свършен факт. Какво друго да стори, освен да предприеме енергични мерки за заздравяване на властта?
— А китайците?
— Куро винаги е бил връзката на Ямаото с тях. Ако не им каже, че ударът е твое дело, няма откъде да разберат. А дори и да им каже, ще му повярват ли? Най-вероятно ще решат, че си измисля плашило, за да отклони вниманието от отговорността на якудза за касапницата в Уаджима и „Шепот“. Не, подозирам, че Куро ще намери начин да сложи край на войната, като прехвърли колкото се може по-голяма част от вината върху Ямаото.
Кимнах и се замислих. Звучеше логично. Но навярно щеше да мине доста време, докато се убедя.
— Виждаш ли? — погледна ме Тацу. — Сега можеш да се върнеш при Мидори и сина си. Няма какво да те спре.
— Може би — съгласих се аз.
Но истината бе, че в момента Мидори и Коичиро ми се струваха по-далечни от когато и да било.
— Само не забравяй да наминеш пак, преди да напуснеш града. Много ще ми липсваш.
— Засега не се каня да заминавам. Бих искал да поостана при теб, ако не възразяваш.
Той стисна ръката ми.
— Чудесно. Обещавам да не те задържам много.
Тръснах глава.
— Престани с тия приказки.
Той ме изгледа втренчено.
— Трябва да ги говоря. Иначе не бих издържал. А и не можеш да не се съгласиш, че е по-достойно, отколкото да хленча.
— Донякъде.
Думите ми предизвикаха кратък смях, който премина в кашлица. Подадох му вода и той отпи със сламка.
Клетъчният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана и видях код, започващ с 212. Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная откъде е и кой се обажда.
— Мидори е — казах и се изправих.
Тацу се усмихна.
— Може би е съдба.
Отидох до прозореца и разгънах телефона. Сърцето ми биеше лудо.
— Здравей — промълвих.
— Джун, двама мъже ме заплашиха пред един клуб. Имаха снимки на Коичиро и бавачката в парка, адреса ни, моята работа, всичко. Казаха, че ще ни причинят зло, ако не им кажа къде да те намерят.
Стомахът ми се сви и имах чувството, че ще повърна. Дълбоко си поех дъх.
— По-бавно. Казаха ли кои са? — попитах.
— Не. Бяха японци, по поведението и говора приличаха на хора от якудза. Мръснико, какво си направил?
— Вземи Коичиро. Тръгвай веднага и го отведи някъде, където няма да ви открият. Не използвай клетъчни карти, не използвай клетъчния си телефон.
— Няма да променям живота ни заради теб!
— Мидори, трябва…
— Не!
Замислих се.
— Добре, всичко ще бъде наред. Пристигам и ще се погрижа.
— Не идвай тук, по дяволите. Стой колкото се може по-далече от нас!
— Това няма да разреши проблема — изтъкнах, изненадан от спокойствието в гласа си. — Нека първо отстраним опасността, после можеш да правиш каквото си искаш. Каза ли им нещо? Как да ме открият?
— Какво можех да им кажа?
— Добре, сега ще проверя нещо и след петнайсет минути пак ще ти се обадя.
Затворих, без да чакам отговор. Тацу вече бе пребледнял от чутото. Когато му казах какво се е случило, стана бял като платно.
— Какво става, по дяволите? — попитах. — Ти току-що ми каза…
— Казах ти, че Куро още не владее положението. Никой дори не знае, че Ямаото е мъртъв.
— Да, но кога би могъл Ямаото да…
— Може би по време на бягството с лимузината. Преди да попадне в болницата. Дай ми време да проверя.
Тацу взе телефона и набра номер. Зададе въпроси. Изслуша отговора. Пак зададе въпроси. Пак се вслуша.
— Отзови ги — каза.
Изслуша новия отговор, после изруга и затвори. Погледна ме.
— Да, изглежда Ямаото се е обадил по пътя към болницата. Пратил е двама души в Ню Йорк. Да притиснат Мидори и детето, за да се доберат до теб.
— А ако натискът не подейства?
Той не отговори. Беше излишно. Виждах отговора в очите му.
— Ти каза на Куро да ги отзове. Какво отговори той?
— Не може. Тия двамата са преторианската гвардия на Ямаото, личните му убийци, верни само на него. Куро може да се справи с всички останали. Но тези двама не са свързани с Куро и не приемат заповеди от него. Дори и след смъртта на Ямаото.
Стомахът ми отново се сви. Задигнах дълбоко и стегнах мускулите на гърлото си. Обадих се на Мидори.
— Знам какъв е проблемът. И мога да го уредя. В момента тръгвам за аерогарата. Ще хвана вечерния полет. Пристигам на летище „Кенеди“ — погледнах часовника си — утре вечер по твое време. Щом кацна, ще ти позвъня на секундата.