Пътят на кралете (том I)

За жалост това означаваше също, че Каладин няма как да накаже своя отряд, дори и да имаше властта да го стори. Трябваше да ги подтикне другояче. Прекоси двора и отиде при дърводелците, които правеха нови мостове. Потърси и намери каквото му трябваше — дебела дъска, която чакаше да я наместят в нов подвижен мост. От едната страна имаше дръжка.

— Мога ли да заема дъската? — попита Каладин един дърводелец, който мина край него.

Човекът се почеса по посипаната с трици глава.

— Да я заемеш ли?

— Ще я върна ей тука, в дърводелския двор — поясни Каладин и вдигна дъската на рамо. Беше изненадващо тежка и той беше благодарен, че има подплънки на кожения елек.

— Все някога ще ни потрябва… — рече дърводелецът, но не възрази достатъчно, та да попречи на Каладин да отнесе дъската.

Избра равна ивица скала току пред казармите на мостовите. После почна да подтичва с дъската на рамо от единия до другия край на дърводелския двор. Усещаше върху кожата си топлината на издигащото се слънце. Упражняваше се да тича, да ходи и да подтичва. Упражняваше се да носи дъската на рамо, после да я носи с високо вдигнати ръце.

Съсипа се от работа. Всъщност на няколко пъти едва не припадна, но все намираше отнякъде остатъци от сили. Затова продължаваше да се движи, да скърца със зъби от болка и изтощение, да брои стъпките, за да се съсредоточи. Чиракът дърводелец, с когото беше говорил, доведе един майстор. Този също се попочеса под кепето и погледа Каладин. Накрая сви рамене и си отиде заедно с чирака.

Каладин скоро привлече малка тълпа. Работници дърводелци, неколцина войници и множество мостови. Някои мъже от отрядите на други мостове му подвикваха присмехулно, ала тези от Мост Четири бяха по-сдържани. Мнозина не му обръщаха внимание. Други — посивелият Тефт, младоликият Дуни и още някои — застанаха в редичка и го загледаха, сякаш не можеха да повярват какво върши.

Тези втренчени погледи — ако и да бяха изумени и враждебни — бяха едно от нещата, заради които Каладин продължаваше да се движи. Освен това той тичаше, за да се освободи от яда си, от гнева, който вреше и кипеше вътре в него като гърне на огън. Гневеше се на себе си, задето предаде Тиен. Гневеше се на Всемогъщия — създател на свят, в който някои тънеха в охолство, докато други умираха, носейки мостовете.

Изненада се от това колко добре се чувства, когато се изморява по начин, който сам е избрал. Както в първите няколко месеца след смъртта на Тиен, когато се упражняваше с копието, за да забрави. Когато камбаните удариха и призоваха войниците на обяд, Каладин най-сетне спря и остави грамадната дъска на земята. Раздвижи рамото си. Тичаше часове. Откъде намери сили?

Притича до сградата на дърводелците, ръсейки капки пот по камъните, и отпи дълга глътка от бурето с вода. Дърводелците обикновено отпъждаха мостовите, които опитваха да пият от водата им, но никой не каза и дума на Каладин, който изсърба два пълни черпака. Дъждовната вода имаше метален привкус. Изтръска черпака и кимна за благодарност на двама чираци, после затича обратно към дъската.