Пътят на кралете (том I)

— Каладин, имам нещо да ти кажа.

Той отново затвори очи.

— Каладин, важно е!

Каладин усети леко разтърсване от енергия върху клепача си. Много странно усещане. Изстена, отвори очи и се насили да седне. Сил вървеше във въздуха, като че обикаляше някакво невидимо кълбо, докато накрая застана в правилното положение.

— Реших — обяви тя, — че съм щастлива, че удържа на обещанието, което даде на Газ, въпреки че той е отвратителен човек.

На Каладин му трябваше известно време да разбере за какво му говори.

— Сферите ли?

Тя кимна.

— Помислих, че може да се отметнеш, но съм щастлива, че не го направи.

— Отлично. Е, благодаря, че ми каза.

— Каладин — рече тя кисело и сви юмруци. — Това е важно.

— Аз… — той млъкна, после облегна глава на стената. — Сил, едва смогвам да дишам, за мислене да не говорим. Моля те. Просто ми кажи какво те тревожи.

— Знам какво е лъжа — отговори тя и седна на коляното му. — Преди няколко седмици дори не разбирах какво е лъжа. Но днес съм щастлива, че ти не излъга. Не разбираш ли?

— Не.

— Променям се. — Тя потръпна; действието трябва да беше умишлено, защото цялата й фигура се замъгли за миг. — Знам неща, които не знаех само преди няколко дни. Толкова е странно.

— Хмм, предполагам, че това е добре. Имам предвид, колкото повече разбираш, толкова по-хубаво. Нали така?

Тя сведе поглед.

— Когато те открих при пропастта след вчерашната буря — прошепна тя, — ти щеше да се самоубиеш, нали?

Каладин не отговори. Вчера. Това беше преди цяла вечност.

— Дадох ти едно листо — продължи Сил. — Отровно. Можеше да убиеш себе си или някой друг. Като че ли тъкмо за това планираше да го използваш по-рано, по време на пътуването с фургоните. — Вдигна поглед към очите му и гласецът й прозвуча уплашено. — Днес знам какво е смърт. Защо знам какво е смърт, Каладин?

Каладин се смръщи.

— Винаги си била странна, като за духче. Още в самото начало.

— Съвсем в началото ли?

Той се замисли. Не, първите няколко пъти, когато дойде, тя се държа като всички други вятърни духчета. Правеше си шеги с него, залепваше обувката му за пода, после се криеше. Дори когато остана с него в месеците на робството, пак действаше предимно като вятърно духче. Бързо губеше интерес, щураше се наоколо.

— Вчера не знаех какво е смърт — каза Сил. — Днес знам. Преди няколко месеца не знаех, че се държа странно за духче, но започнах да разбирам, че е така. Изобщо, откъде знам как се предполага, че се държи едно духче? — Тя се присви и сякаш се смали. — Какво става с мен? Какво съм аз?

— Не знам. Има ли значение?

— Не трябва ли да има?

— И аз не знам какво съм. Мостови? Лекар? Войник? Роб? Това са само названия. Отвътре съм си аз. Много по-различен, отколкото бях преди година, но не мога да се занимавам с това, и просто продължавам с надеждата краката ми да ме отведат където е нужно.

— Не си ли ядосан, задето ти донесох онова листо?