Пътят на кралете (том I)

Можеха и да се редуват, но това не беше присъщо на алетите. Те вярваха в съперничеството. Воринизмът учеше, че най-добрите войници ще имат свещената привилегия след смъртта да се присъединят към Вестителите и да се сражават за отвоюването на Селенията на Покоя от Пустоносните. Върховните принцове бяха съюзници, ала същевременно и съперници. Да отстъпиш скъпоценното ядро другиму… е, беше някак неправилно. По-добре да има съперничество. Така онова, което започна като война, се превърна в спорт. Смъртоносен спорт, ала нима това не беше най-добрата му разновидност?

Далинар се отдалечи от падналото чудовище. Разбираше всяка стъпка от развитието на събитията през последните шест години. Даже беше ускорил някои от тях. Само че сега беше разтревожен. Армията напредваше в намаляването на числеността на паршендите, ала първоначалната цел — отмъщение за убийството на Гавилар — беше почти забравена. Алетите безделничеха, играеха и мързелуваха.

Макар да бяха убили множество паршенди — близо една четвърт от изчисления им първоначален брой — войната просто продължаваше прекалено отдавна. Обсадата се точеше вече шест години и спокойно можеше да продължи още толкова. Това го безпокоеше. Очевидно паршендите бяха очаквали да ги обсадят тук. Напълнили бяха складове с провизии и се намираха в готовност да вдигнат цялото си население в Пустите равнини, където да ползват забравените от Вестителите пропасти и плата като стотици ровове и укрепления.

Елокар проводи пратеници в желанието си да узнае защо паршендите бяха убили баща му. Те така и не казаха. Поеха отговорност за убийството, но не дадоха обяснение. Напоследък сякаш Далинар беше единственият човек, който все още си задаваше този въпрос.

Далинар се обърна; адютантите на Елокар се бяха оттеглили в павилиона и се подкрепяха с вино и закуски. Голямата тента с отворени страни беше боядисана във виолетово и жълто и ветрецът гънеше платното. Вероятността тази вечер да се разрази нова буря беше съвсем малка, казваха гадателите. Дано Всемогъщият даде армията да се върне в лагерите, ако все пак това се случеше.

Бури. Видения.

Обедини ги…

Наистина ли вярваше на виденията си? Наистина ли мислеше, че самият Всемогъщ му говори? На него — Далинар Колин, Тоягата, страховитият пълководец?

Обедини ги.

Садеас излезе от павилиона в тъмнината. Беше свалил шлема и гъстата му черна коса се къдреше и падаше по раменете му. В Броня беше внушителен; със сигурност така изглеждаше много по-добре, отколкото в някой от нелепите дантелени и копринени костюми, така модерни напоследък.

Садеас улови погледа на Далинар и леко му кимна. Аз изпълних задачата си, казваше този жест. Садеас се поразтъпка и се върна в павилиона.