Пътят на кралете (том I)

Ала Пустите равнини можеха да се окажат клопка и за самите паршенди. Източните и южните краища на равнините бяха непроходими — платата там бяха толкова ерозирали, че приличаха повече на шпилове, а паршендите не можеха да прескачат от едно на друго. Около Пустите равнини се издигаха планини. Между тях дебнеха на глутници пропастните чудовища, огромни и опасни.

Алетската армия щеше да затвори паршендите от запад и север, да разположи за всеки случай съгледвачи на изток и на юг и така те нямаше къде да бягат. Далинар твърдеше, че припасите на паршендите ще привършат. В резултат — те или щяха да станат уязвими в опита си да се спасят от Пустите равнини, или да се принудят да нападнат алетите в техните укрепени военни лагери.

Планът беше отличен. С изключение на това, че Далинар не беше предвидил скъпоценните ядра.

Той загърби пропастта и тръгна през платото. Нямаше търпение да види своите войници, но трябваше да покаже, че се доверява на Адолин. Младият мъж беше натоварен с командването и щеше да се справи добре. Всъщност, очевидно вече носеше на Елокар окончателните доклади.

Далинар с усмивка наблюдаваше сина си. Адолин беше по-нисък от него и косата му беше руса с черни кичури. Русото беше по наследство от майката или поне така казваха на Далинар. Той самият не помнеше нищо за нея. Беше заличена от паметта му. След нея в спомените му имаше странни празноти и неясноти. Понякога беше в състояние да си припомни определени сцени, в които всички бяха съвършено ясни, но не и тя. Не можеше да си спомни дори и името й. Когато другите го произнасяха, то се изплъзваше от ума му като бучка масло по нагорещен нож.

Остави Адолин да поднесе доклада и отиде при трупа на чудовището. Лежеше проснато на една страна, с изгорени очи и отворена паст. Нямаше език, само особени зъби, който бяха в странна и сложна система от челюсти. Няколко плоски зъба за трошене на черупки, по-дребни мандибули за откъсване на плът или за прокарването й по-надълбоко в гърлото. Край него се бяха отворили скални пъпки и простираха ластарите си да пият от кръвта на звяра. Съществуваше връзка между човека и преследвания от него звяр. Далинар изпитваше странна меланхолия след убийството на такова могъщо същество като пропастното чудовище.

Повечето от скъпоценните ядра се събираха по доста по-различен начин от днешното. По някое време в причудливия си жизнен цикъл пропастните чудовища се устремяваха към западната част на Равнините, където платата бяха по-широки. Покатерваха се на платото, правеха каменна какавида и чакаха да дойде буря.

В това време те бяха уязвими. Човек трябваше просто да иде на платото, да пробие какавидата с чукове или Меч и да изреже и извади скъпоценното ядро. Лесна работа, която носеше цяло състояние. А зверовете излизаха често, понякога по няколко пъти седмично, докато не застудееше прекалено.