Пътят на кралете (том I)

— И какво ще правим вместо да спим? — поиска да узнае Сигзил. Кожата му беше тъмнокафява, а косата черна — това означаваше, че е макабаки, от югозападните краища на Рошар. Беше единственият мостови без брада и от плавния му акцент личеше, че може би е азиш или емули. В отрядите на мостовете често се срещаха чужденци — онези, които не успяваха да се впишат, често завършваха в утайката на армията.

— Отличен въпрос — каза Каладин. — Ще тренираме. Всяка сутрин, преди задачата за деня, ще се упражняваме да носим моста, за да увеличим нашата издръжливост.

При това не един от мъжете помръкна.

— Знам какво мислите. Не е ли животът ни достатъчно тежък и без това? Не трябва ли да си почиваме в краткото време, с което разполагаме?

— Аха, така си е — рече Лейтен, висок як мъж с къдрава коса.

— Не — отвърна остро Каладин. — Пробезите с моста ни изтощават, понеже прекарваме дните си в излежаване. О, знам, че имаме задачи — тършуване из пропастите, чистене на нужниците, търкане на подовете. Но войниците не очакват от нас да се трудим усърдно; просто искат да сме заети. Работата помага да не ни обръщат внимание.

— Като ваш водач, първото ми задължение е да ви опазя живи. Няма какво толкова да направя със стрелите на паршендите, затова трябва да направя нещо с вас. Трябва да ви направя по-силни, така че щом минем към последната част от пробега — под прелитащите стрели — да можете да бягате бързо.

Той погледна в очите всеки един от хората си.

— Намерението ми е Мост Четири повече да не губи хора.

Мъжете го зяпаха невярващо. Най-сетне един як мъжага, който стоеше по-назад, се разсмя гръмовно. Имаше светложълтеникава кожа и тъмночервена коса, и беше висок близо седем стъпки, с грамадни ръце и мощен торс. Ункалаките — наричани просто рогоядци от повечето хора — бяха от централната част на Рошар, близо до Я Кевед. Предната вечер човекът се беше представил като Скалата.

— Смахнат! — заяви рогоядецът. — Е смахнат тоя, дето си е наумил да ни води! — Смехът му отекна дълбоко. Останалите се присъединиха към него и посрещнаха речта на Каладин с поклащане на главите си. Няколко духчета на смеха — сребристи и прилични на миноги — се понесоха в кръгове, както им беше обичайно, около мостовите.

— Ей, Газ — провикна се Моаш, свил ръка на фуния пред устата си.

Ниският едноок сержант стоеше недалеч и разговаряше с няколко войници.

— Какво има? — извика в отговор смръщеният Газ.

— Тоя иска от нас да носим моста за упражнение — отвърна Моаш. — Трябва ли да правим каквото ни казва?

— Ба — махна Газ с ръка. — Водачите на мостовете командват само на бойното поле.

Моаш изгледа Каладин.

— Изглежда, можеш да се разкараш, приятелче. Освен ако не смяташ да ни опердашиш всичките, за да те слушаме.

Мостовите се разпръснаха — някои се потътриха обратно в казармата, други тръгнаха към столовата. Каладин остана сам.