Аз съм номер четири

Завалява дъжд, студен, тежък дъжд. За нула време ставам мокър до кости. От стомаха на Анри шурти кръв. Цели се с пушката в мрака, но всички разузнавачи са се преместили в сенките надалеч от нас. Вече нямат интерес да ни атакуват, след като знаят, че двама от нас са се оттеглили, а трети е ранен. Шест все още се протяга към небето. Бурята се е разраснала; вятърът започва да вие. Изглежда, сякаш й е трудно да я контролира. Зимна буря, гръмотевици през януари. С бързината, с която всичко започна, някак си и приключва — гръмотевиците, светкавиците, дъждът. Вятърът утихва и в далечината се появява тихо ръмжене, което постепенно се усилва. Шест снижава ръцете си, всички се напрягаме да чуем. Дори могадорианците се обръщат. Ръмженето се усилва, със сигурност приближава към нас, някакъв вид механично ръмжене. Разузнавачите излизат от сенките и започват да се смеят. Въпреки че убихме поне десетина от тях, сега са много повече отпреди. Облак дим се издига в далечината над короните на дърветата, сякаш зад ъгъла приближава парна машина. Разузнавачите си кимат един на друг, разменят си лукави усмивки и отново образуват кръга си около нас, очевидно в опит да ни вкарат обратно в училището. И очевидно това е единственият ни избор. Шест идва при нас.

— Какво има? — казвам.

Анри накуцва, двуцевката виси отпуснато от едната му страна. Диша тежко, на бузата под дясното му око зее дълбока рана, кръгла локвичка кръв върху сивия му пуловер от ножа.

— Това са останалите, нали? — Анри пита Шест.

Шест го поглежда отчаяно, косата й е мокра и е залепнала по страните й.

— Зверовете — казва тя. — И воините. Те са тук.

Анри натяга ударниците на двуцевката и си поема дълбоко въздух.

— И така, истинската война започва — казва той. — Не знам за вас двамата, но щом е дошъл ножът до кокала, така да бъде. Що се отнася до мене… — казва той и заглъхва. — Ами, да ме вземат дяволите, ако се предам без бой.

Шест кимва:

— Нашият народ се е борил докрай. Така ще направя и аз — казва тя.

На километър и половина оттук пушекът продължава да се издига. Жив товар, мисля си. Ето как ги транспортират, с огромни камиони. Шест и аз следваме Анри обратно надолу по стълбите. Извиквам Бърни Косар, но той е изчезнал някъде.

— Не можем да го чакаме отново — казва Анри. — Няма време.

Оглеждам се за последно и тръшвам вратите на мазето. Спускаме се обратно по тунела, излизаме на подиума и през салона. Не виждаме нито един разузнавач, нито виждаме Марк и Сара, и това ме кара да изпитам облекчение. Надявам се, че са се скрили добре, и разчитам Марк да спази обещанието си да останат скрити. Когато стигаме обратно до кабинета по трудово, аз избутвам хладилника от пътя и вземам сандъка. С Анри го отваряме. Шест изважда лечебния камък и го вкарва в стомаха на Анри. Той мълчи, очите му са затворени, задържа дъха си. Лицето му е червено от напрежението, но не издава и звук. След минута Шест измъква камъка. Раната е излекувана. Анри издиша, челото му е покрито с пот. Тогава идва моят ред. Тя го притиска към раната на главата ми и в този момент ме разкъсва болка, много по-силна от всичко, което съм изпитвал досега. Пъшкам и стена, всеки мускул в тялото ми се стяга. Не мога да дишам, докато този ефект не отмине, и когато най-накрая това става, аз се превивам и цяла минута се мъча да си успокоя дишането.