Аз съм номер четири

Врата на една класна стая от дясната ми страна се разтваря със замах. Всичко се случва за части от секундата и преди да успея да реагирам, усещам удар по рамото си с нещо тежко. Светлините ми загасват. Падам право в някаква витрина и я строшавам. Порязвам се отгоре на главата и почти веднага по лицето ми потича кръв. Сара изпищява. Каквото и да ме беше ударило, ме удря пак. Тъп звук по ребрата ми, кой го ми изкарва въздуха.

— Включи си светлините! — изкрещява Анри. Правя го. Над мен стои разузнавач, който държи двуметрова цепеница, най-вероятно от кабинета по индустриално изкуство. Вдига я във въздуха, за да ми нанесе нов удар, но Анри, който стои на шест метра от мен, стреля с двуцевката пръв. Главата на разузнавача изчезва, взривена на парченца. Останалото от тялото му се превръща в пепел още преди да удари земята.

Анри снижава пушката.

— Мамка му! — казва той, като забелязва кръвта. Прави крачка към мен и тогава с ъгълчето на окото си виждам още един разузнавач на същата врата, с ковашки чук, издигнат над главата. Втурва се напред и аз хвърлям с телекинезата си най-близкия до мен предмет, без дори да знам какъв е. Златно лъщящо нещо, което профучава по въздуха с бясна скорост. Удря разузнавача толкова силно, че черепът му се пръсва, той пада на земята и остава да лежи неподвижно. Анри, Марк и Сара се спускат към нас. Разузнавачът е все още жив. Анри взема ножа на Сара и го забива в гърдите му, превръщайки го в купчина пепел. Подава обратно ножа на Сара. Тя го държи пред себе си, между палеца и показалеца си, сякаш току-що са й подали нечие мръсно бельо. Марк се навежда и вдига предмета, който метнах цял, а сега лежи строшен на три.

— Това е трофеят ми от Американската футболна лига — казва той и след това, без да иска, се изсмива на себе си. — Връчиха ми го миналия месец.

Изправям се. Блъснал съм се във витрината на трофеите.

— Добре ли си? — пита Анри, поглеждайки към раната.

— Да, добре съм. Давай да вървим.

С бърза крачка тръгваме по коридора и влизаме в салона, прекосяваме пода на бегом, скачаме на подиума. Пускам си светлините, за да видя, че синьото чердже се мести само, сякаш по своя воля. После и капакът се повдига. Чак тогава Шест става видима отново.

— Какво се случи там? — пита тя.

— Натъкнахме се на малко неприятности — казва Анри, докато се спуска пръв надолу по стълбата, за да се увери, че полето е чисто. След него тръгват Сара и Марк.

— Къде е кучето? — питам аз.

Шест поклаща глава.

— Върви — казвам. Тя слиза преди мен и ме оставя сам на подиума. Свиркам колкото се може по-силно, с ясното съзнание, че така издавам местонахождението си. Чакам.