Аз съм номер четири

Атакувам. Той продължава да държи оръдието си към небето, докато замахва с меча. Навеждам се и се забивам право в него. Тялото му се напряга и се сгърчва от болка. Огънят, който ме заобикаля, го гори от моята страна. Но аз съм останал открит. Той замахва немощно с меча — недостатъчно силно, за да ме пореже — но за мен вече е късно да избегна острието му. Удря ме и запраща тялото ми на петнадесет метра назад, сякаш ме е ударил гръм. Оставам да лежа там, докато тялото ми се тресе след токовия удар. Надигам глава. Заобикалят ни тридесет купчинки пепел от падналите дървета. Колко изстрела ще му позволи това? Лек ветрец вдига пепелта и тя се завихря из празното пространство между нас. Луната се завръща. Светът, в който ме е довел, започва да се разпада. Той го знае. Оръдието му е готово. С мъка се надигам от земята. На няколко метра от мен, все още светеща, лежи една от камите. Вдигам я.

Той снижава оръдието и се прицелва. Бялото, което ни заобикаля, започва да помътнява, цветът се завръща. И тогава оръдието изстрелва ослепителна светлина, населена с призрачни версии на всички, които някога съм познавал — Анри, Сам, Бърни Косар, Сара — мъртви до един в този паралелен свят, а светлината е толкова ярка, че не виждам нищо друго освен тях — как се опитват да ме завлекат със себе си, как върлуват в кълбото от енергия, което расте, докато се носи към мен. Опитвам се да отклоня изстрела, но е прекалено силен. Бялото стига до огненото ми ограждение и когато двете се докосват, експлодират и ударната вълна ме запраща назад. Приземявам се с тъп звук. Правя си бърз преглед. Нищо ми няма. Огненото кълбо се е изгасило. Някак е поело експлозията, спасило ме е от сигурна смърт. Вероятно така работи оръдието — смъртта на нещо за смъртта на друго. Способността да контролираш мисълта, да манипулираш чрез страх, като унищожаваш съставните части на света. Разузнавачите са се научили до известна степен да правят това с умовете си. Воините разчитат на оръжия, които имат далеч по-мощен ефект.

Изправям се, светещият нож все още е в ръцете ми. Воинът дърпа някаква ръчка отстрани на оръдието, като че ли за да го презареди. Втурвам се към него. Когато стигам достатъчно близо, се прицелвам в сърцето му и мятам ножа с всичка сила. Той стреля втори път. Торпедо от оранжева енергия се спуска към него, неминуема бяла смърт — към мен. Разминават се във въздуха, без да се докоснат. Точно когато очаквам вторият изстрел да ме достигне, да предизвика смъртта ми, нещо друго се случва.

Ножът ми удря пръв.

Светът изчезва. Сенките избледняват и студът и мракът се появяват, сякаш никога не са изчезвали. Шеметна промяна. Правя крачка назад и падам. Очите ми се настройват към недостига на светлина. Насочвам ги към тъмната фигура на воина, който се клатушка над мен. Изстрелът на оръдието му не се прехвърли заедно с нас. Светещият нож обаче е тук, острието му е потънало надълбоко в сърцето му, дръжката пулсира в оранжево на лунната светлина. Воинът залита и тогава ножът се всмуква по-надълбоко и изчезва. Той изпъшква. От зейналата рана се изпомпват струйки черна кръв. Очите му стават безизразни, после се обръщат навътре в главата му. Той пада на земята, остава да лежи неподвижно и експлодира в облак пепел, който посипва обувките ми. Воин. Убих своя първи. Нека не бъде последният.