Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— Шест, донеси един хладилник — казва Анри.
Марк и Сара наблюдават с изумление как хладилникът се понася във въздуха към нас и се настанява пред прозореца, за да препречи пътя или видимостта на могадорианците към стаята.
— По-добре от нищо — казва Анри. Обръща се към Шест: — С колко време разполагаме?
— Почти никакво — казва тя. — Имат преден пост на три часа оттук, издълбан е в планина в Западна Вирджиния.
Анри вкарва два нови патрона пушката и я щраква обратно.
— Колко патрона събира това? — питам.
— Десет — отговаря той.
Сара и Марк си прошепват нещо. Отивам при тях.
— Добре ли сте? — питам.
Сара кимва, Марк свива рамене, но нито един от двамата не знае точно какво да каже сред този ужас на ситуацията. Целувам Сара по бузата и хващам ръката й.
— Не се безпокой — казвам й. — Ще се справим.
Обръщам се към Шест и Анри:
— Защо чакат навън? — питам. — Защо не строшат някой прозорец и не се втурнат напред? Знаят, че са много повече от нас.
— Те искат само да ни задържат тук, вътре — казва Шест. — Заклещили са ни точно така, както са искали, всичките заедно, затворени на едно място. Сега чакат да пристигнат останалите, воините с оръжията, онези, които са специалисти по убийствата. В момента са отчаяни, защото знаят, че развиваме заветите си. Не могат да си позволят да прецакат нещата и да рискуват и да ни оставят да станем по-силни. Те знаят, че някои от нас вече са готови да се бият с тях.
— Тогава трябва да се махнем оттук — примолва се Сара с тих разтреперан глас.
Шест й кима окуражително. И тогава си спомням нещо, което бях забравил в цялата бъркотия.
— Чакай малко, това, че ти си тук сега и ние сме заедно, това разваля заклинанието. Ловният сезон е започнал и за всички останали — казвам. — Могат да ни убият, когато си искат.
По ужасеното изражение на Анри разбирам, че и на него му е убягнало това.
Шест кимва:
— Трябваше да рискувам — казва тя. — Не можем да продължаваме да бягаме, а на мен ми писна да чакам. Всички се развиваме, всички сме готови да отвърнем на удара. Нека не забравяме какво ни причиниха в онзи ден, а аз няма да забравя какво сториха с Катарина. Всички, които познаваме, са мъртви — нашите семейства, нашите приятели. Мисля, че възнамеряват да направят със Земята това, което направиха с Лориен, и вече са почти готови. Да си седим и да не правим нищо, означава да допуснем същата разруха, същата смърт и опустошение. Защо да се крием и да позволяваме това да се случи? Ако тази планета умре, ние умираме с нея.
Бърни Косар все още лае към прозореца. Почти искам да го пусна навън, да видя какво може да направи. Устата му се пени, зъбите му са оголени, косъмчетата по гръбнака му са се изправили. Кучето е готово, мисля си. Въпросът е ние дали сме.
— Е, тъй или иначе си тук — казва Анри. — Да се надяваме, че останалите са в безопасност; да се надяваме, че могат да се грижат за себе си. И двамата ще разберете веднага, ако не могат. Колкото до нас, войната е на прага ни. Не сме я искали, но след като вече е тук, нямаме друг избор, освен да я пресрещнем лице в лице с пълна сила — казва той. Вдига глава и ни поглежда, а бялото на очите му лъщи през мрака на стаята. — Съгласен съм с теб, Шест — продължава той. — Настъпи моментът.
Глава 30
Вятърът фучи през отворения прозорец на кабинета по трудово обучение, а хладилникът отпред не се справя много добре със задачата да препречва пътя на студения въздух. Училището вече е мразовито заради изключения ток. В момента Шест носи само гумения костюм, който е изцяло черен, ако изключим сивата диагонална лента отпред. Стои в средата на групичката ни с такова спокойствие и самоувереност, че ми се ще и аз да имах свой собствен лориенски костюм. Тя отваря уста, за да каже нещо, но силен гръм отвън я прекъсва. Всички се втурваме към прозорците, но не можем да видим нищо от това, което се случва. Грохотът е последван от няколко силни ехтежа, звуци на разкъсване, скърцане със зъби и шума от нещо, което бива разрушено.
— Какво става? — питам.
— Дай светлина — провиква се Анри през звуците на унищожение.
Включвам светлините и ги насочвам към двора навън. Те стигат на не повече от три метра, преди мракът да ги погълне. Анри отстъпва назад и накланя глава, слушайки звуците в изключителна концентрация, и тогава кимва с примирена яснота.
— Унищожават всички коли отвън, включително и пикапа ми — казва той. — Ако оцелеем след всичко това и избягаме от училището, ще трябва да е пеша.