Аз съм номер четири

Навсякъде е мрачно и тихо, никакъв вятър, дърветата отдясно са застинали неподвижно. Оглеждам се, мога да видя разбитите силуети на изкривените коли, струпани пред вратата на училището. Нито звезди, нито луна. Никакво небе, сякаш сме в балон от тъмнина, някакъв вид купол, под който продължават да съществуват само сенки. Бърни Косар започва да ръмжи, отначало тихо, и първата ми мисъл е, че го прави само от страх. Но ръмженето прераства в нещо по-яростно, по-заплашително и аз разбирам, че той усеща нещо наоколо. Всички се обръщаме, за да видим срещу какво ръмжи, но нищо не помръдва. Правя крачка напред, за да застана пред Сара. Мисля да пусна светлините си, но знам, че това ще ни издаде дори повече от кучешкото ръмжене.

Изведнъж Бърни Косар се втурва напред и изминава тридесетина метра, преди да скочи във въздуха и да впие зъби надълбоко в един от невидимите разузнавачи, който се материализира от нищото, сякаш някаква магия за невидимост е била разрушена. От този момент ние вече можем да ги видим всичките — как са ни наобиколили, не по-малко от двадесет, пристъпващи напред, за да затворят обръча си около нас.

— Било е капан! — изкрещява Анри, стреля два пъти и веднага сваля двама разузнавачи.

— Връщайте се в тунела! — извиквам на Марк и Сара.

Един от разузнавачите се спуска към мен. Вдигам го във въздуха и го хвърлям с всичка сила срещу някакъв дъб на двадесетина метра от мен. Той се удря тъпо в земята, изправя се бързо и мята към мен кама. Отблъсквам я, отново вдигам разузнавача и го хвърлям още по-силно. Той се пръсва на пепел в основата на дървото. Анри продължава да изпразва пълнителя, изстрелите кънтят. Две ръце ме сграбчват в гръб. Почти успявам да ги отклоня, когато осъзнавам, че това е Сара. Шест се е скрила от полезрението ни. Бърни Косар е свалил един могадорианец на земята, зъбите му са се впили дълбоко във врата му, а в очите на кучето бушува адски огън.

— Влизай в училището — изкрещявам.

Тя не ме пуска. Гръмотевица разпаря тишината и над нас започва да се нагнетява буря, скупчват се тъмни облаци, светкавици раздират нощното небе, а гръмотевиците така бумтят, че Сара подскача всеки път, когато някоя от тях проехти. Шест отново се е появила, стои на десетина метра от мен, очите й са извърнати към небето, лицето й е вцепенено от ужас, а ръцете й са вдигнати нагоре. Тя е тази, която предизвиква бурята, контролира времето. Светкавици засвяткват и поразяват разузнавачите на място, взривяват ги с малки експлозии и на тяхно място се появяват облачета пепел, които се разнасят безучастно из двора. Анри се отдръпва настрани, докато пълни двуцевката с още патрони. Разузнавачът, когото Бърни Косар души, най-накрая умира и се пръсва на купчина пепел в лицето на кучето. То кихва веднъж, отърсва се от пепелта и погва следващия разузнавач до него. Двамата изчезват в гъстата гора на петдесет метра от нас. Изпитвам непоносим страх, че го виждам за последен път.

— Трябва да влезете в училището — казвам на Сара. — Трябва да тръгнете сега и да се скриете. Марк! — изкрещявам. Поглеждам нагоре и не го виждам. Оглеждам се наоколо. Забелязвам го да тича към Анри, който все още зарежда пушката. Отначало не разбирам защо, но след това виждам какво се случва: могадориански разузнавач се е промъкнал незабелязано зад Анри.