Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Анри дърпа ударниците на двуцевката.
— Е, не беше толкова страшно — казва той и още преди да успея да му отговоря, цялата стена покрай подиума пада под юмрука на един звяр. Той се отдръпва и удря пак, разбива подиума на трески и нощното небе се разкрива зад него. От ударната вълна двамата с Анри се премятаме назад.
— Тичай! — изкрещява Анри, докато изстрелва куршум след куршум в тялото на звяра. Това изобщо не му се отразява. Звярът се навежда напред и изревава толкова силно, че усещам как дрехите ми плющят. Една ръка се пресяга, хваща ме и ме прави невидим. Звярът се втурва напред право към Анри и аз изтръпвам от ужас какво може да му направи.
— Не! — изкрещявам. — При Анри, отиди при Анри!
Изтръгвам се от хватката на Шест, като най-накрая успявам да я сграбча и да я избутам настрана. Ставам видим; тя остава скрита. Звярът препуска срещу Анри, който е застанал решително и го гледа как наближава. Без патрони. Без възможности.
— Добери се до него! — изкрещявам отново. — Добери се до него, Шест!
— Отивай в гората! — извиква ми тя в отговор.
Единственото, което мога да направя, е да гледам. Звярът трябва да е около десет метра на височина, може би дванадесет, и се извисява над Анри. Реве, а очите му горят с истински гняв. Мускулестата му ръка, свита в юмрук, се стрелва нагоре, толкова нависоко, че разбива таванските греди и покрива на училищния салон. А после се спуска с такава бързина, че се размива пред погледа като перките на включен вентилатор. Изкрещявам от ужас, знам, че Анри ще бъде премазан. Не мога да извърна поглед, Анри изглежда миниатюрен, застанал там с отпуснатата си пушка. Когато юмрукът на звяра го доближава на части от секундата, Анри изчезва. Юмрукът разбива пода на салона, дървото се нацепва, а ударът ме запраща в скамейките на шест метра от нас. Звярът се обръща към мен, закривайки мястото, където Анри стоеше.
— Анри! — изкрещявам. Звярът изревава така, че всякакъв отговор би бил заглушен. Прави крачка към мен. В гората, беше казала Шест. Отивай в гората. Изправям се и започвам да тичам с всичка сила към дъното на салона, откъдето звярът току-що беше проникнал. Обръщам се, за да видя дали ме преследва. Не. Може би Шест е направила нещо, за да отвлече вниманието му. Всичко, което знам, е, че сега вече съм сам, без помощ.
Скачам над купчината отломки и се втурвам навън, бягам с всички сили към гората. Сенките се тълпят около мен, следват ме като злонамерени привидения. Знам, че мога да ги надбягам. Звярът изревава и чувам още една стена да се сгромолясва. Достигам дърветата, а нароилите се призраци, изглежда, са изчезнали. Спирам и се заслушвам. Дърветата се полюшват под лекия ветрец. Тук има вятър! Измъкнал съм се от онзи купол, който могадорианците бяха създали. Нещо топло се събира около колана на панталона ми. Раната, която получих у Марк Джеймс, се е отворила на гърба ми.
Силуетът на училището почти не се различава от мястото, където съм застанал. Целия салон го няма — купчина тухли. Сянката на звяра се извисява сред отломките от столовата. Защо не е тръгнал да бяга след мен? И къде е вторият звяр, който всички чухме? Юмрукът на звяра отново се стоварва, още една стая рухва. Марк и Сара са там някъде. Казах им да се връщат и сега осъзнах колко глупаво съм постъпил. Не предположих, че звярът ще тръгне да руши училището, ако знае, че не съм там. Трябва да направя нещо, за да го разкарам. Поемам си дълбоко въздух, за да събера сили, и веднага щом правя първата крачка, нещо твърдо ме удря в тила. Падам с главата напред в калта. Опипвам мястото, където ме удариха, и ръката ми се покрива с кръв, капки от нея се стичат по връхчетата на пръстите ми. Обръщам се и отначало не виждам нищо, но тогава то излиза от сенките и се ухилва.
Воин. Ето така изглеждат те. По-висок от разузнавачите — висок два - два и петдесет метра — мускулите му издуват черно дрипаво наметало. Големи, изпъкнали вени криволичат по дължината на всяка ръка. Черни ботуши. Нищо не покрива главата му, а косата му пада до раменете. Същата бледа, восъчна кожа, като на разузнавачите. Самонадеяна, решителна усмивка. В едната си ръка държи меч. Дълъг и сияен, направен от метал, който досега не съм срещал нито на Земята, нито във виденията си от Лориен, а изглежда сякаш пулсира, сякаш е жив.