Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
По лицата на Марк и Сара се изписва ужас.
— Не можем да губим повече време — казва Шест. — Със или без стратегия, трябва да тръгнем, преди зверовете и воините да пристигнат. Тя каза, че можем да се измъкнем през физкултурния салон — казва Шест и кимва към Сара. — Това е единствената ни надежда.
— Името й е Сара — казвам аз.
Седя на стол наблизо, изплашен от неотложността в гласа на Шест. Тя, изглежда, е най-устойчивата от нас — запази спокойствие под тежестта на ужасите, на които станахме свидетели. Бърни Косар се е върнал при вратата и драска по хладилниците, които я блокират, ръмжейки и скимтейки в нетърпението си. Тъй като светлините ми са включени, Шест успява за пръв път да го огледа добре. Тя зяпва към Бърни Косар, после премрежва очи и бавно издава лице напред. Отива при него и кляка, за да го погали. Обръщам се и я поглеждам. Струва ми се странно, че се е ухилила.
— Какво? — питам.
Тя поглежда нагоре към мен.
— Не знаеш ли?
— Да знам какво?
Усмивката й се разширява. Обръща се пак към Бърни Косар, който се стрелва в друга посока и отново атакува прозореца, започва да драска по него, да ръмжи и от време на време да лае от безпомощност. Училището е наобиколено, смъртта е надвиснала, почти неминуема, а Шест се хили. Това ме дразни.
— Кучето ти — казва тя. — Наистина ли не знаеш?
— Не — казва Анри. Поглеждам го. Той клати глава към Шест.
— Какво, по дяволите…? — питам. — Какво?
Шест поглежда към мен, после към Анри. Тя се изсмива половинчато и отваря уста, за да каже нещо. В този момент нещо хваща погледа й и тя се втурва обратно към прозореца. Ние тръгваме след нея и както преди съвсем лекото сияние на фарове профучава по отбивката от пътя и влиза в паркинга на училището. Друга кола, може би на треньор или учител. Затварям очи и поемам дълбоко въздух.
— Може да не значи нищо — казвам аз.
— Изгаси си светлините — казва ми Анри.
Изключвам ги и стисвам ръце в юмруци. Нещо около колата навън ме кара да се разгневя. Умората да върви по дяволите, с това треперене, което ми носи, откакто скочих през прозореца на директора. Вече не издържам да стоя затворен в тази стая, като знам, че могадорианците са навън, чакат, кроят планове за нашата гибел. В колата отвън може да са първите воини, пристигнали на мястото на събитията. Но веднага щом тази мисъл ми минава през ума, виждаме как светлините бързо се оттеглят от паркинга и се втурват с бясна скорост в обратната посока, по същия път, по който пристигнаха.
— Трябва да се махнем от това проклето училище — казва Анри.
Анри седи на стол на три метра от вратата, насочил двуцевката си право към нея. Диша бавно, въпреки че е напрегнат и мога да видя опънатите мускули на челюстта му. Никой от нас не казва и дума. Шест стана невидима и се измъкна, за да проучи нещата наоколо. Ние просто чакаме и резултати най-накрая идва. Три леки потупвания по вратата, почукванията на Шест, които уговорихме, за да знаем, че е тя, а не разузнавач, който се опитва да влезе. Анри сваля двуцевката, тя влиза и аз връщам един от хладилниците, за да блокирам вратата зад нея. Нямаше я цели десет минути.
— Беше прав — казва тя на Анри. — Унищожили са всяка кола на паркинга и някак си са успели да преместят останките от колите така, че да преградят вратите. И Сара е права — пропуснали са капака на подиума. Преброих седем разузнавачи отвън и петима вътре, които сноват по коридорите. Имаше един пред тази врата, но проблемът с него вече е решен. Изглежда, че започват да стават неспокойни. Очевидно според тях другите вече би трябвало да са тук, което означава, че едва ли са далече.
Анри става, грабва сандъка и ми кимва. Помагам му да го отвори. Той посяга навътре и изважда няколко малки кръгли камъчета, които прибира в джоба си. Нямам представа какво представляват. После го затваря и заключва, мушва го в една от печките и хлопва вратата. Премествам един от хладилниците пред печката, за да не може да се отвори. Наистина нямаме друг избор. Сандъкът е тежък, би било невъзможно да се бием, докато го носим, а се нуждаем от всяка свободна ръка, за да се измъкнем от тази бъркотия.
— Въобще не ми се ще да го оставям — казва Анри, поклащайки глава. Шест кимва тревожно. Нещо в мисълта могадорианците да се доберат до сандъка ужасява и двамата.
— Тук ще си бъде добре — казвам.
Анри вдига двуцевката и я презарежда, поглежда към Сара и Марк.
— Това не е вашата битка — казва им. — Не знам какво да очаквам навън, но ако нещата тръгнат на зле, вие се връщайте в училището и се скрийте. Те не преследват вас и не мисля, че ще си направят труда да ви търсят, ако вече са ни хванали.