Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Навън механичното ръмжене е спряло. Камионът е скрит от полезрението ни. Докато Анри затваря сандъка и го връща обратно във фурната, аз гледам през прозореца с надеждата да видя Бърни Косар. Не го виждам. Нов чифт фарове минава покрай училището. Както преди, не мога да разбера дали е кола или пикап, а машината намалява скорост, докато минава край входа, после бързо потегля нататък, без да влиза. Анри запретва блузата си, хваща двуцевката. Тръгваме към вратата, но някакъв звук ни заковава на място.
Отвън се чува рев — силен, животински, зловещ рев, който не прилича на нищо, което съм чувал досега, следван от металическото дрънчене на врата, която някой отключва, спуска надолу и отваря. Силно тръшване ни кара да застанем нащрек отново. Поемам си дълбоко въздух. Анри поклаща глава и въздъхва някак почти безнадеждно, както се прави, когато битката е изгубена.
— Винаги има надежда, Анри — казвам аз. Той се обръща и ме поглежда. — Все още можем да очакваме нов развой на събитията. Не знаем цялата информация. Рано е да губиш надежда.
Той кимва и по лицето му преминава най-тънката следа от усмивка. Поглежда към Шест, един нов развой на събитията, който не мисля, че някой от нас можеше да предвиди. Кой може да каже дали няма да последват и други? И тогава той продължава мисълта ми оттам, където аз прекъснах, цитирайки точно същите думи, които ми каза, когато аз бях обезкураженият, когато го питах как бихме могли въобще да очакваме да спечелим тази битка сами, многократно по-малочислени и далеч от дома, срещу могадорианците, които, по всичко личи, изпитват огромна наслада от войната и смъртта.
— Това е последното нещо, което ще направим — казва Анри. — Когато изгубиш надежда, губиш всичко. И дори когато смяташ, че си изгубил всичко, когато всичко е ужасяващо и мрачно, винаги има надежда.
— Именно — казвам аз.
Глава 31
Нов рев прорязва нощния въздух и стените на училището, рев, който смразява кръвта ми. Земята ехти под стъпките на звяра, който сега вероятно са пуснали на свобода. Поклащам глава. Имах възможността да се уверя в размерите му по време на виденията си от войната на Лориен.
— За доброто на твоите приятели и за наше собствено добро — казва Шест — по-добре да се разкараме от това училище, докато все още имаме време. Ще унищожат цялата сграда, само и само да се доберат до нас.
Кимваме си един на друг.
— Единствената ни надежда е да стигнем до гората — казва Анри — Каквото и да е онова нещо, може и да успеем да му избягаме, ако останем невидими.
Шест кимва:
— Просто се дръжте за ръцете ми.
Без да чакаме нова покана, аз и Анри хващаме по една ръка.
— Колкото можем по-тихо — казва той.
Коридорът е мрачен и тих. Вървим с безшумна настойчивост, движим се възможно най-бързо, по възможно най-тихия начин. Нов рев и по средата му започва друг. Спираме. Не един звяр, а два. Продължаваме нататък и влизаме в салона. Няма следа от разузнавачи. Щом стигаме центъра на игрището, Анри спира. Поглеждам към него, но не мога да го видя.
— Защо спряхме? — прошепвам.
— Шшшт — казва той. — Слушай.
Напрягам се, за да чуя нещо, но не чувам нищо друго освен равномерното бучене на собствената си кръв в ушите ми.
— Зверовете са спрели да се движат — казва Анри.
— Е, и?
— Шшшт — казва той. — Отвън има нещо друго.
И тогава ги чувам и аз, тънки писукания, които идват сякаш от малки животни. Звуците са приглушени, но очевидно се засилват.
— Какво, по дяволите…? — питам.
Нещо започва да удря по капака на подиума, капака, през който се надявахме да избягаме.
— Пусни си светлините — казва той.
Пускам ръката на Шест, включвам ги и ги насочвам към подиума. Анри поглежда към цевта на пушката си. Капакът подскача нагоре, сякаш нещо се опитва да го избута нагоре, но му липсва сила. Невестулките, мисля си аз, малките същества с яки тела, от които онези в Атенс бяха ужасени. Една от тях удря капака толкова силно, че той се откъртва от сцената и изтрополява по пода. Толкова за липсата им на сила. Две от тях изскачат навън и щом ни виждат, така бързо се стрелват към нас, че ми е трудно да ги огледам. Вдигнал двуцевката, Анри ги държи на мушка, а на лицето му е изписана развеселена усмивка. Пътищата им се разклоняват и на около пет метра от нас скачат и двете — едната към Анри, другата — към мен. Анри стреля веднъж, невестулката експлодира и го покрива с кръвта и червата си; точно когато тръгвам да разкъсвам втората с телекинеза, невидимата ръка на Шест я грабва още във въздуха, удря я в земята като топка за ръгби и я убива на мига.