Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Без да отваря очи, той отбеляза:
— Наистина трябва да сме двама глупави шутове — не сме се виждали от седмици, а не си проговаряме — седна изправен като свещ и ме прегърна през раменете.
— Мислех, че спиш — казах аз.
— Това беше един от номерата ми на шут — каза той с достойнство. — Реших, че един заспал шут е по-забавен от буден шут, особено в този двор.
— Защо? — попитах предпазливо.
— Никой не се смее на шегите ми — каза той. — Затова се опитах да видя дали ще се смеят на мълчанието ми. И тъй като предпочитат мълчалив шут, сигурно страшно ще им хареса спящ шут. А ако съм заспал, няма да знам дали ми се смеят или не. Така че мога да се утешавам, че съм много забавен. Сънувам остроумието си и после се събуждам със смях. Остроумна мисъл, нали?
— Много — казах.
Той се обърна към мен:
— Принцесата дойде, нали?
Кимнах.
— Болна?
— Много. Мисля, че наистина е болна.
— Кралицата може да й предложи мигновен лек за всяка болка. Станала е хирург, специализира в ампутациите.
— Дай Боже да не се стигне до това — казах бързо. — Но, Уил, кажи ми — достойно ли умря Робърт Дъдли? Бърза ли беше смъртта му?
— Още е жив — каза той. — Противно на всички очаквания.
Почувствах как сърцето ми се преобръща.
— Мили Боже, казаха ми, че е обезглавен.
— Спокойно — каза Уил. — Хайде, сложи главата си между коленете.
Някъде от много далеч чух гласа му да пита:
— По-добре ли си, влюбено малко момиче?
Изправих се.
— Сега пък се изчервяваш — отбеляза Уил. — Мое малко момиче, скоро ще захвърлиш момчешките дрехи, след като пламваш толкова лесно.
— Сигурен ли си, че е жив? Мислех, че е мъртъв. Казаха ми, че е мъртъв.
— Бог е свидетел, че би трябвало да бъде мъртъв. Видя как извеждат и екзекутират под прозореца му всички — баща му, брат му и бедната му снаха, и въпреки това все още е там — каза Уил. — Може би косата му е побеляла от ужас, но главата му си е още на раменете.
— Значи е жив? — Все още ми беше трудно да го повярвам. — Сигурен ли си?
— Засега.
— Мога ли да го посетя, без да си навлека неприятности?
Той се засмя:
— Всички от рода Дъдли винаги носят неприятности — каза той.
— Имам предвид, без да събудя подозрения.
Уил поклати глава:
— В този двор се възцари мракът — каза той тъжно. — Никой не може да стори нищо, без да събуди подозрения. Затова спя. Не мога да бъда обвинен в кроежи, докато спя. Имам невинен сън. Внимавам да не сънувам.
— Просто искам да го видя — казах. Не можах да сдържа копнежа в гласа си. — Просто да отида да го видя и да знам, че е жив и ще остане жив.
— И той е като всеки човек — отбеляза правдиво Уил. — Смъртен. Мога да те уверя, че днес е жив. Но не мога да ти кажа за колко време. Ще трябва да се задоволиш с това.
Пролетта на 1554
В дните, които последваха, сновях между покоите на кралицата и покоите на лейди Елизабет, но на нито едно от двете места не можех да се почувствам спокойна. Кралицата бе мълчалива и решителна. Тя знаеше, че Елизабет ще трябва да умре за държавна измяна, и въпреки това не можеше да понесе мисълта да изпрати момичето в Тауър. Членовете на съвета разпитаха принцесата и бяха убедени, че е знаела всичко за заговора, че наполовина го е направлявала, че е искала да задържи Ашридж на север за бунтовниците, докато те превземат Лондон от юг, и — и това беше най-лошото — че е искала помощ от Франция за бунта. Само благодарение на лоялността на лондонските граждани кралицата беше на трона и принцесата — арестувана, а не обратното.
Макар че всички настоятелно искаха това от нея, кралицата изпитваше неохота да обвини Елизабет в държавна измяна заради вълненията, които това щеше да предизвика в страната. Тя беше удивена от броя на хората, пожелали да участват в бунта на Елизабет; никой не можеше да предвиди колко души можеха да излязат на бунт, за да спасят живота й. Нови трийсет мъже бяха изпратени у дома, в Кент, за да бъдат обесени в родните си градове и села, но не можеше да има съмнение, че ще има стотици, готови да заемат мястото им, ако научеха, че протестантската принцеса ще бъде изпратена на ешафода.
Имаше и по-лошо: кралица Мери не можеше да се застави да действа решително. Беше се надявала, че Елизабет ще дойде в двора като разкаяла се грешница, и че биха могли да се помирят. Надяваше се Елизабет да е разбрала, че Мери е по-силна от нея, че можеше да командва столицата, дори и ако Елизабет можеше да свика на оръжие половин Кент. Но Елизабет отказваше да признае, отказваше да моли сестра си за милост. Надменна и непоколебима, тя продължаваше да се кълне, че е невинна за всичко, а Мери не можеше да понесе да я гледа, когато устните й изричаха лъжи. Час след час кралицата стоеше на колене пред молитвения си стол, подпряла брадичка на ръцете си, с очи, приковани върху разпятието, молейки се за напътствия как да постъпи с вероломната си сестра.