Шутът на кралицата

— Тя е жена — повтори той. — И се е забъркала с Дъдли, и Дий, и Уайът, и останалите. Предупредих те за това. Казах ти, че ако играеш двойна игра в двора, навличаш опасност на себе си и на всички нас, и сега ти доведе опасността пред вратата ни.

От ярост бях останала без дъх.

— Каква врата? — запитах. — Ние нямаме врата. Имаме открития път, имаме морето между нас и Франция, а после трябва да прекосим Франция като семейство просяци, защото ти, като страхливец, се боиш от собствената си сянка.

За миг помислих, че Даниел ще ме удари. Ръката му се издигна нагоре, а после той замръзна.

— Съжалявам, че ме наричаш страхливец пред баща си — той почти изплю думите. — Съжалявам, че имаш толкова ниско мнение за мен, бъдещия ти съпруг и човека, който се опитва да спаси теб и баща ти да не загинете като предатели. Но каквото и да мислиш за мен, аз ти нареждам да помогнеш на баща си да си приготви багажа и да бъдеш готова.

Поех си дъх. Сърцето ми все още се блъскаше силно в ребрата от ярост.

— Няма да дойда — казах категорично.

— Дъще! — подхвана баща ми.

Обърнах се към него:

— Ти върви, татко, ако желаеш. Но аз няма да бягам от опасност, която не виждам. Аз съм любимка на кралицата в двореца и нищо не ме заплашва от нейна страна, а съм твърде маловажна, за да привлека вниманието на съвета. Не вярвам, че и вие сте в опасност. Моля те, не захвърляй онова, което започнахме тук. Моля те, не настоявай отново да бягаме.

Баща ми ме взе в обятията си и облегна главата ми на рамото си. Почувствах как се отпускам, облегната на него, и за миг закопнях да бъда отново малкото момиче, което се обръщаше към него за помощ, което знаеше, че неговата преценка е винаги правилна.

— Каза, че ще останем тук — прошепнах. — Каза ми, че това ще бъде моят дом.

— Querida, трябва да заминем — каза той тихо. — Наистина вярвам, че ще дойдат първо за бунтовниците, после за протестантите, а след това — за нас.

Повдигнах глава и се отдръпнах от него.

— Татко, не мога да прекарам живота си в бягане. Искам дом.

— Дъще, ние сме хора, които нямат дом.

Настъпи мълчание.

— Не искам да принадлежа към народ, който няма дом — казах. — Имам дом в двора, и приятели в двора, и място там. Не искам да ходя във Франция, а после — в Италия.

Той направи пауза.

— Страхувах се, че ще кажеш това. Не искам да те принуждавам. Свободна си да вземеш сама решение, дъще. Но желанието ми е да дойдеш с мен.

Даниел извървя няколкото крачки до таванското прозорче, после се обърна и ме погледна:

— Хана Верде, ти си моя годеница и аз ти нареждам да дойдеш с мен.

Изправих се и го погледнах:

— Не желая да дойда.

— Тогава с годежа ни ще бъде свършено.