Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Лейди Елизабет, кълна ви се, всичко свърши. Никой не може да ви спаси, няма войска, която може да тръгне срещу сестра ви. Не съм виждала мистър Дий от месеци, а когато видях лорд Робърт за последен път, той беше в Тауър, очаквайки екзекуцията си. Не очакваше да живее дълго. Освободи ме от службата ми при него — чух лекото треперене в гласа си, поех си дъх и се овладях. — Последните му думи към мен бяха да поискам милост за лейди Джейн. — Не добавих, че беше помолил да искам милост и за Елизабет. Надали беше нужно да й се напомня, че е толкова близо до дръвника, колкото и братовчедка й.
Тя затвори очи и се облегна на дървените капаци на прозорците.
— А ти помоли ли за нея? Ще бъде ли помилвана?
— Кралицата винаги е милостива — казах.
Елизабет ме погледна с пълни със сълзи очи.
— Наистина се надявам да е така — каза тя мрачно. — Защото какво би станало с мен?
На другия ден тя вече не можеше да се съпротивлява. Каруците със сандъците, мебелите и чаршафите й вече бяха заминали, поклащайки се на юг надолу по големия път, който водеше от север към Лондон. Личната носилка на кралицата, с възглавнички и пътнически одеяла от най-топла вълна стоеше пред вратата, с впрегнати в нея четири бели мулета, мулетарят беше готов. На прага Елизабет залитна и сякаш й прималя, но лекарите бяха до нея и наполовина я вдигнаха, наполовина я завлякоха в носилката и я качиха вътре. Тя нададе вик като от болка, но аз си помислих, че това, което я задушаваше, беше страх. Беше се поболяла от страх. Знаеше, че я чака процес за държавна измяна, а после — смърт.
Пътувахме бавно. При всяко спиране принцесата отлагаше и се бавеше, молейки за по-дълга почивка, като се оплакваше от тръскането, неспособна да стъпи на земята, за да слезе от носилката, а след това — неспособна да се качи отново. Лицето й, единствената част от нея, изложена незащитена на зимния вятър, порозовяваше от студа и подпухваше още повече. Времето изобщо не беше подходящо за пътуване, определено не бе подходящо за болен човек, но съветниците на кралицата не желаеха да се бавят. След като самият братовчед на Елизабет настояваше да продължават пътя си, решителността им подсказваше на Елизабет, че е обречена на смърт така ясно, сякаш държаха в ръка заповедта.
Никой не би се осмелил да оскърби една престолонаследница така, както дръзваха да се отнасят те с нея. Никой не би накарал следващия монарх на Англия да се качи в носилка в тъмна утрин и да се друса по изровен замръзнал път, още преди да се е развиделило. Всеки, който се отнасяше с Елизабет по този начин, явно знаеше със сигурност, че тя никога няма да стане кралица.
Вече от три дни бяхме на път, който сякаш щеше да продължи цяла вечност, тъй като всяка сутрин принцесата ставаше все по-късно, твърде измъчена от болки в ставите, за да се качи в носилката преди пладне. Всеки път, когато спирахме по пътя да се нахраним, тя седеше до късно на масата и изпитваше нежелание да се връща обратно в носилката. Когато стигнехме до къщата, където щяхме да прекараме нощта, съветниците вече ругаеха раздразнено конете си, и се затваряха в стаите си, като ритаха гневно тръстиките, с които беше посипан подът.
— Какво смятате да спечелите от това забавяне, принцесо? — попитах една сутрин, когато лорд Хауърд ме беше изпратил в стаята й за десети път да я попитам кога ще е готова да дойде. — Няма голяма вероятност кралицата да ви прости, ако я карате да чака.
Тя стоеше напълно неподвижна, докато една от дамите й бавно увиваше шал около врата й.
— Печеля още един ден — каза тя.
— Но с каква цел?
Тя ми се усмихна, макар че очите й бяха потъмнели от страх.
— Ах, Хана, никога не си копняла за живот така, както копнея аз, щом не знаеш, че още един ден е най-скъпоценното нещо. Точно сега бих направила всичко, за да спечеля още един ден, и утре ще е същото. Всеки ден, в който не стигаме до Лондон, е още един ден, в който съм жива. Всяка сутрин, в която се събуждам, всяка нощ, в която заспивам, е победа за мен.
На четвъртия ден, откакто бяхме започнали пътуването, на пътя ни пресрещна вестоносец, който носеше писмо за лорд Уилям Хауърд. Той го прочете и го пъхна в предницата на жакета си, с внезапно помрачняло лице. Елизабет го изчака да извърне поглед, а после закриви подутия си пръст към мен. Приближих коня си до носилката.
— Бих дала много да разбера какво пишеше в това писмо — каза тя. — Иди и подслушвай заради мен. Няма да ти обърнат внимание.