Шутът на кралицата

— Да — казах. — Но очакват да се върна. Дотичах тук, обзета от ужас, че си болен.

— Това ни дава една седмица — каза той, без да обръща внимание на оплакването ми. — Повече от достатъчно време да стигнем до Франция.

— Не отново — казах рязко. — Каза, че ще останем в Англия.

— Не е безопасно — настоя Даниел, като влезе в стаята зад гърба ми. — Женитбата на кралицата ще се състои, и принц Филип Испански ще въведе Инквизицията. Бесилките вече са издигнати по уличните ъгли, а във всяко село има доносник. Не можем да останем тук.

— Ти каза, че ще бъдем англичани — умолително се обърнах зад него към баща ми. — А бесилките са за предателите, не за еретиците.

— Днес тя ще беси предатели, а утре — еретици — каза Даниел твърдо. — Открила е, че единственият начин да си осигури безопасност на трона е чрез кръв. Тя екзекутира собствената си братовчедка, ще екзекутира родната си сестра. Можеш ли да се усъмниш и за миг, че би се поколебала да обеси теб?

Поклатих глава:

— Тя няма да екзекутира Елизабет, полага усилия да прояви милост към нея. Не става въпрос за религията на Елизабет, става дума за нейното покорство. А ние сме покорни поданици. И тя е привързана към мен.

Даниел ме хвана за ръката и ме отведе до леглото, покрито с ръкописни свитъци.

— Виждаш ли тези свитъци? Сега всеки един от тях е забранена книга — каза той. — Те са състоянието на баща ти, те са твоята зестра. Когато баща ти дойде в Англия, те представляваха неговата библиотека, неговата огромна сбирка, сега могат да послужат само като доказателство срещу него. Какво трябва да направим с тях? Да ги изгорим, преди да изгорят нас?

— Да ги опазим на сигурно място за по-добри времена — казах, като непоправима дъщеря на книжовник.

Той поклати глава:

— Никъде няма сигурно място за тях, и никъде няма безопасно място за техния собственик в страна, управлявана от Испания. Трябва да заминем и да ги вземем с нас.

— Но къде трябва да отидем сега? — изплаках. Беше вопъл на дете, пътувало твърде дълго.

— Венеция — каза той кратко. — Франция, после Италия, а после Венеция. Ще уча в Падуа, баща ти ще може да отвори печатница във Венеция, и там ще бъдем в безопасност. Италианците обичат науката, градът е пълен с учени. Баща ти ще може отново да купува и продава текстове.

Зачаках: знаех какво ще последва.

— И ще се оженим — каза той. — Ще се оженим веднага щом пристигнем във Франция.

— А майка ти и сестрите ти? — попитах. Именно съжителството с тях бе онова, от което се ужасявах не по-малко, отколкото от женитбата.

— Сега приготвят багажа — каза той.

— Кога заминаваме?

— След два дни, призори. На Цветница.

— Защо толкова скоро? — ахнах.

— Защото вече дойдоха да задават въпроси.

Взирах се в Даниел, неспособна да възприема думите, но вече изпълнена с ужас, докато най-лошите ми страхове започваха да приемат форма.

— Дошли са за баща ми?

— Дойдоха в магазина ми да търсят Джон Дий — каза тихо баща ми. — Знаеха, че е изпращал книги на лорд Робърт. Знаеха, че се е виждал с принцесата. Знаеха, че е предсказал смъртта на младия крал, а това е държавна измяна. Поискаха да видят книгите, които той ме помоли да съхранявам тук.