Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Тя поклати глава и каза:
— Наистина, не бих искала да притежавам дара на Зрението, който имаш ти. Ако знаех, че ще стигна до това, да живея под сянката на неодобрението на сестра си, и че обичният ми брат ще е мъртъв, а заветът на баща ми — пренебрегнат…
Елизабет млъкна насред изречението, а после се обърна към мен, с пълни със сълзи тъмни очи. Тя протегна ръка с дланта нагоре, и видях, че ръката леко трепери.
— Можеш ли да видиш бъдещето ми? — попита тя. — Ще ме посрещне ли Мери като сестра и ще разбере ли, че не съм сторила нищо грешно? Ще й кажеш ли, че съм невинна в сърцето си?
— Ако може, ще го стори — поех ръката й, но не откъсвах очи от бледото й лице, което внезапно беше станало бяло като платно. Тя отново се отпусна назад на богато избродираните възглавници. — Наистина, принцесо, кралицата е готова да бъде ваша приятелка. Знам това. Ще бъде много щастлива да чуе, че сте невинна.
Тя отдръпна ръката си.
— Дори Ватиканът да ме провъзгласи за светица, пак няма да е щастлива — каза тя. — И ще ти кажа защо. Въпросът не е в отсъствието ми от двора, не е дори в съмненията ми по отношение на нейната религия. Въпросът е в гнева, който съществува между нас, двете сестри. Тя никога няма да ми прости за онова, което причиниха на майка й, и за онова, което сториха на самата нея. Никога няма да ми прости, че бях любимката на баща си и бебето на кралския двор. Никога няма да ми прости, че бях най-обичаната дъщеря. Помня я като млада жена, седнала в долната част на леглото ми, втренчена в мен, сякаш беше готова да притисне възглавницата върху лицето ми, макар че през цялото време ми напяваше приспивна песен. Тя има своите любови и омрази, и това я обърква и смущава. Последното нещо, което иска в двора, е една по-млада сестра, която да е наясно с това.
Не казах нищо: преценката й беше твърде проницателна.
— По-млада сестра, която е по-красива от нея — напомни ми Елизабет. — По-млада сестра, която изглежда като истинска Тюдор, а не като нечистокръвна испанка.
Обърнах глава:
— Внимавайте, принцесо.
Елизабет се засмя: буен, кратък смях.
— Тя те изпрати тук да се вгледаш в сърцето ми. Нали? Тя силно вярва, че Бог изпълнява своята цел чрез живота й. Че й казва какво ще бъде. Но нейният Бог, струва ми се, твърде много се бави да й донесе радост. Това безкрайно дълго чакане за трона, и после, накрая — едно разбунтувано кралство. А сега и сватба, но с жених, който не бърза да идва, а вместо това си стои вкъщи с любовницата си. Какво виждаш за нея, шуте?
Поклатих глава:
— Нищо, ваша светлост. Не мога да виждам по заповед. А и във всеки случай, се страхувам да погледна.
— Мистър Дий вярва, че може би си велика прорицателка, която може да му помогне да разбули загадките на небесата.
Обърнах глава, изплашена, че върху лицето ми може да проличи внезапното ярко видение, което споходи ума ми: тъмното огледало и изливащите се от устата ми думи, в които се говореше за двете кралици, които щяха да управляват Англия. Дете, но не истинско дете, владетел, но не крал, кралица-дева, напълно забравена, кралица, но не дева. Не знаех кои може да са те.
— Не съм говорила с мистър Дий от много месеци — казах предпазливо. — Едва го познавам.
— Веднъж ти ми заговори без покана, спомена неговото име, а с него и други — каза тя, с много нисък глас.
Не трепнах дори за секунда.
— Не съм, ваша светлост. Ако си спомняте, токът на обувката ви се счупи и ви помогнах да стигнете до стаята си.
Тя притвори очи и се усмихна:
— Тогава изобщо не си глупачка, Хана.
— Не съм толкова глупава — казах кратко.
Между нас се възцари мълчание, после тя седна в леглото и протегна крака към земята.
— Помогни ми да стана — каза тя.
Хванах я за ръката и тя отпусна тежестта си върху мен. Залитна леко, когато се изправи на крака: това не беше преструвка. Беше болна, аз почувствах, че трепери, и разбрах, че се беше поболяла от страх. Тя пристъпи към прозореца и се загледа навън към студената градина: на всеки лист висеше сълза от лед.
— Не смея да отида в Лондон — каза ми тя с тих стон. — Помогни ми, Хана. Не се осмелявам да отида. Имаш ли вести от лорд Робърт? Наистина ли нямаш за мен никакво съобщение от Джон Дий? От някого от другите? Нима няма никой, който да е готов да ми помогне?