Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Беки бе затънала в проблеми. Лита знаеше всичко за „Ланкастър Холдингс“. Дори се бе сдобила с копие от годишния отчет на компанията, изпратено й от официалния търговски регистър в Англия. Няколко месеца, докато „Ню Уейв“ правеше първите си стъпки, Лита бе таила надеждата, че Беки ще банкрутира. Но тя бе успяла да си уреди среща с банкерите. Може би щеше да се спаси.
Лита нямаше да позволи това да се случи.
— Но, скъпи, аз наистина съм сериозна — заяви тя и погледна Едуард в очите. — Налага се да замина за Англия.
Двадесет и шеста глава
Имението Феърфийлд бе притихнало. Дотолкова, че се наложи Беки сама да отключи входната врата с огромния стар железен ключ, който криеха под статуята на изправена на задните си крака кошута, пазеща входа откъм кухненската градина. Първия петък от всеки месец госпожа Моркамб си взимаше почивен ден. Днес Беки щеше да е сама, точно както й се искаше. Тя въздъхна доволно.
В хладилника намери основни хранителни запаси, които икономката държеше там, в случай че Беки се прибере у дома. Пушена сьомга, лимони, черен хляб и половин бутилка пенливо бяло вино. Освен това имаше цяла, изкусително сочна и апетитна шоколадова торта. Устата й започна да се пълни със слюнка. Не бе докоснала противната храна, която предлагаха във влака, а вече минаваше три следобед. Намаза с масло няколко филийки черен хляб и сложи отгоре резенчета сьомга; рибата бе уловена в близкия поток, разбира се, във Феърфийлд не използваха от рибарниците. Въпреки ранния час, сипа си и от шампанското. Какво пък, мислеше си Беки. Днес щеше да се отпусне. Изяде сьомгата и тържествено си отряза парче от тортата, която също бе много вкусна. Трябваше по-често да си угажда.
След като похапна, свали обувките си и нахлузи големите зелени гумени ботуши до задната врата. Не искаше да се преоблича. Наметна се с подплатената пухкава жилетка, която госпожа Моркамб й напомняше да си облича, когато излиза в градината, и си сипа останалото вино в голяма и очукана порцеланова чаша. Навън слънцето грееше ярко. Беки си пое дълбоко въздух, за да се наслади на разкошния аромат на прясно окосена трева и на цветя, много цветя. Лавандула, рози и какво ли още не! Отвори вратата, излезе на задната тераса и задиша с пълни гърди, любувайки се на чистия въздух в провинцията, който отмиваше мръсотията на Лондон от гърлото й. Градината бе потънала в цветя. Но изглеждаше различна. Прекрасна, но и малко различна. Каква ли беше причината?
Беки се вгледа в алеята в долния край на терасата, където градината стигаше до ябълковите дървета. Там забеляза нов зелен плет.
Тя примигна. Полудяваше ли? По-рано го нямаше. Беше подрязан, тъмен, гъст, много красив и съвсем нов.
Остана неподвижна за миг и сякаш в потвърждение на мислите си, чу звук от градинарски ножици. Клъц, клъц, клъц. Ръчни ножици. Отпи голяма глътка изстудено шампанско от порцелановата си чаша и се запита дали да не се обади в полицията. Но какво щеше да им каже — че някакъв луд градинар сади плетове в градината й? Тръгна надолу по стъпалата.
— Ехо! — извика високо тя и остана на известно разстояние от плета, за всеки случай.
— Здрасти! — отвърна й някакъв глас.
Мъжки глас. Беки успя да разпознае йоркширския акцент. Но не се показа никой. Звукът от рязане продължи да се носи над градината. Тя леко се подразни. Мина по моравата и застана точно до плета. Зад него стоеше висок и суров на вид мъж, може би малко над трийсетте, стиснал огромни градинарски ножици, с които много съсредоточено подкастряше клонките на плета. Дори не погледна към нея. Беки ядосано се прокашля.
— Аз съм Ребека Ланкастър. Притежавам това имение.
— Чудесно — спокойно отвърна той и продължи работата си.
— Вие кой сте? И какво правите? Какъв е този плет насред моравата ми?
Той въздъхна почти толкова раздразнен, колкото звучеше и тя, и отпусна ножиците.
— Аз съм Уил Лоугън. Градинарят. Вие ме наехте.
Беки се опита да си спомни. О, по дяволите, човекът, когото бе наела още когато излизаше с Рупърт и искаше да го впечатли колко добре се грижи за Феърфийлд. Шарън й бе казала, че този човек си е създал добра репутация в околността.
— Да. Но… това беше преди повече от година.
— Бях зает — без да се извинява, поясни той. — Последната поръчка ми отне повече време, отколкото предполагах. Ако не ме искате, всичко е наред. Просто кажете.
Тежките ножици спокойно висяха в ръката му, докато я гледаше в очите.
— Защо сте сложили плет тук? — любопитно попита тя.