Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Дотук с отпускането през уикенда. Качи се горе и се зае да напълни ваната с топла вода. Бясно завъртя кранчетата и изсипа половин бутилка „Флорис“ с аромат на гардения вътре, но дори сапунисването на дългите й крака, бръсненето и обилното втриване на лосион в кожата не успя да премахне яда й. Може би бе проявила слабост. Може би трябваше да се облече, да слезе долу и да му каже да се маха от имението й.
Наметна се с белия копринен халат и се приближи до прозорците с дебело стъкло, които гледаха към градината. Все още работеше. Сега копаеше край плета. Вероятно за съседния плет. Беше свалил ризата си. Под жаркото слънце мускулите по гърба му се очертаваха ясно; бе загорял до златистокафяво и много добре сложен. Обърна се и тя забеляза къдравите тъмни косъмчета по гърдите му. Беше прекрасен. И й се струваше, че той също го знае. В плътния му йоркширски акцент имаше някаква семпла самоувереност, която говореше, че момичетата отдавна падат в краката му.
„За какво си мислиш? — скастри се тя сама. — Поне с десет години е по-възрастен от теб. И е обикновен градинар. Ти ръководиш цяла компания. Нямате нищо общо.“ Шарън би го нарекла „лека забежка“. Не че Беки имаше време за подобни неща в живота си.
Може и да я бе отрязал, напомни си тя, но на нея се подчиняваха стотици служители. Спасяваше компанията на баща си. Именно тя току-що бе спасила сделката по рефинансирането от пълен провал в Лондон. Какво като той разбира от розови градини? Работеше за нея. Точка.
Изсуши дългата си руса коса и я остави да пада свободно. После извади от гардероба тесни сини джинси и чисто бяла блуза с ръкави до лактите. Закопча я догоре и свали обиците си. Нямаше да се гримира заради този мъж. Разбира се, фон дьо тенът и ружът не влизаха в сметките, просто искаше да изглежда, както обикновено. Госпожа Моркамб я нямаше, а той трябваше да хапне и да пийне нещо.
„Колкото по-бързо му занеса яденето, толкова по-бързо ще се измъкна“, защитаваше се пред себе си Беки. Прерови хладилника и отдели остатъка от сьомгата, малко хляб и масло и парче торта. Извади лед и сипа вода в голяма чаша, нареди всичко върху една табла и отново нахлузи ботушите.
Когато се приближи, той вдигна поглед и се изправи. Беки се постара да не оглежда гърдите му. Беше се изпотил и малки капчици се търкаляха по тъмните косъмчета, които се сгъстяваха изкусително надолу към средата на корема му.
— Благодаря. — Лоугън взе чашата минерална вода и я пресуши на един дъх, като изтри устни с опакото на ръката си. — Имах нужда от вода. И може да ми донесете още. Обяд? Хм, много мило.
— Заповядайте — каза само Беки.
— О, и за в бъдеще, госпожице Ланкастър, ще трябва да оставите някоя врата в къщата отворена за нас. Ще водя тук работници и ще трябва да имаме достъп до тоалетна.
— Добре — съгласи се Беки.
Той се отпусна тежко на тревата и потупа мястото до себе си, сякаш я канеше.
— Ще се присъедините ли към мен?
— Вече хапнах — отвърна тя.
Лоугън я огледа. Да, слуховете бяха верни. Гарет, зидарят, с когото работеше, го бе задявал предната вечер в бара, че е приел поръчката само за да огледа американката, която притежава имението. Не че беше вярно. От години му се искаше да се добере до градините на Феърфийлд и когато тази поръчка бе изникнала, бе я приел начаса, въпреки препълнения си график и по-добрите оферти, които му предлагаха други клиенти. Имението Феърфийлд бе почти изцяло издържано в елизабетински стил. Това за него бе приятна промяна след безбройните проекти в стила на осемнадесети век, които бързо се превърнаха в негова специалност. Но със сигурност изпитваше любопитство. От пристигането му в този край на страната през миналото лято слушаше да се говори за нея. Американка и богата наследница. Това почти стигаше, за да откаже поръчката, защото непрекъснато се разправяше с богати и капризни собственици. И вече бе достатъчно преуспял, че да може да си позволи ако не хареса някого, да му го каже в очите.
Но ето че сега бе срещнал нея. Млада, около двайсет и пет годишна. С мека бяла кожа и дълга златна коса, която съблазняваше всеки мъж да си поиграе с нея. Толкова млада, че си личеше колко е неуверена. Войнственото й държане бе доста сладко. Разсеяно си представи тези дълги крака, отпуснати върху белия пясък на някой плаж. Може би с жълт бански или само по дълбоко изрязано долнище, което контрастира с тена и с дългата й светла коса. Приличаше на момиче, което лакира ноктите на краката си. Представи си как водопадът от руса коса се спуска върху малките й стегнати гърди и гали бледорозовите им зърна, карайки ги да настръхват, преди още той да ги е докоснал.